Книголандия

   Двама души отделно един от друг ме предупредиха, че Уди Алън на хартия е толкова странен, че няма как да ми хареса. Но като виден фен на “Вики, Кристина, Барселона” (и др.) нямаше как да не пробвам. И се оказа, че колкото е по-странно, толкова е по-забавно. Отдавна не бях попадал на проза, която е до такава степен отделена от обичайните окови на значенията на думите, на начините за тяхното свързване, преплитане и разплитане в поредица от тривиални значения. Уди Алън е освободил думите и им е позволил да се наредят в нови конфигурации, които стават видими едва след създаването си.

   Наистина не знам на какво да оприлича тези разкази, освен може би – но само далечно! – на Рана Дасгупта и “Токио: отменен”. Уж кратки, ясни и смешни, по своята съдържателност те надминават доста други пространни творби, които съм чел. Беглите ми бележки по разказите ще помогнат малко:

   Факт е, че пишман убийците могат и да бъдат осъдени на смърт невинни, но не и че след това ще ги арестуват за поява в Лувъра по долни гащи. НЛО пък са наистина способни да откраднат кълка от ръката ви. Сократ наистина ли е изпил покорно чашата с бучиниш или до последно се е опитвал да се измъкне? Да завържеш бурна любов с героиня от роман е чудесна идея, но как ще оправдаят присъствието ти сред страниците литераторите, а? Диетите са полезен метод за издигане в службата… или за намиране на стол за сядане. Любовта пък не ще да стои на едно място и това е – лудваш по малкото, чаровното, чуждото, недостижимото, изкусимото, връзкоубийцата. За връзката между покушенията срещу президента и неговия рейтинг. И защо посещенията в болницата могат да те направят видимо най-добрия човек в света и едновременно да си най-долното, но влюбено, копеле. Колко точно дълги трябва да са краката ви? За влюбването в прекрасна жена и после в нейната майка; без драма. За кражбите и други начини за прехрана. Как да бъде преодолян проблемът със задавянето – любовно-научна триъгълна история. И по колко начина може да се напише рецензия за ресторант?

   Хаос ли? И аз така мисля. Уди Алън има разцентрован мозък и посоката на мисълта му е всичко друго, но не и обичайна. Един от малкото хора на тази планета, които могат да са гении в няколко области, очевидно. Страхотно!

   P.S. Четох друго издание на сборника, но не можах да му намеря корица.

  Винаги един е мъртъв в бриджа. И нерядко точно неговите карти са решаващи. Само че на тази маса за бридж вече има Смърт. Освен него са седнали Бог и Дявол. Както и Фея, която хич не умее да играе и затова Дяволът си умира да я слага за партньор на Бог. Ей-така, заради тръпката да го вбеси.

   Четиримата са на продължителна отпуска във Вила Тера. Докато си почиват, плановете на Дявола се сблъскват с тези на Смърт. Бог е жертва. А Фея е запленена от опашатия. Има и една пираня, продала душата си.

   На Тера всичко е спокойно. Надпревара за победа тича и тича, далеч от родния си стадион, тя търси нови и нови надпревари. Около нея се търкалят Дълг, който се среща с нея във вертикално положение, Гений висши, който само чете и е на тежка смокинова диета, и Лековерния Бин Млама, който разговаря с палтото си и има талисман около врата. Важен талисман.

  Ето, героите са представени… оправяйте си се с тях. В “Бридж на Вила Тера” Рали Мейдър е нахвърляла картите за бридж, но играта май всъщност е пасианс – сложна и с неясен край. Хуморът е в изобилие, неяснотата още повече. Четиримата бриджори играят и играят (не само карти), а четиримата други герои са изправени пред куп изпитания, като в повечето случаи трябва да се справят със своите собствени демони.

  Нищо нормално не може да се каже за тази книга. Далеч съм от мисълта и да претендирам, че съм я схванал изцяло, определено за тази цел ще ми бъде нужно препрочитане. На корицата има сравнение с Дъглас Адамс и Тери Пратчет и подобни елементи могат да се вменят, но нищо повече. Рали Мейдър е написала нещо различно, което ту залита към философия, ту към (не)здрав разум, ту към теология или пък откровено противобожие. От всичко по малко.

     В крайна сметка романът е странен, това е точната дума, и то с положителен уклон. Символиката в него е лична – който го прочете, сам ще си хареса по нещо. Аз си харесах нещастната пираня, нали съм си пишман акварист.

   И така, оставям на вас да се чудите какво е Вила Тера, защо всички се търкалят насам-натам, къде е Градът на знанието и какви чудесии могат да се направят с религиозната вяра на хората и един уморен Бог, на който му е писнало до Смърт да е тук и там, където е призован.

   Адски много исках това да е поредният рационален бисер на нашия пазар, иначе залят с псевдонаучна шарлатания в несметни количества. Исках книгата да се нареди до “Свят, населен с демони”, “Псевдонауката” и “Най-великото шоу на Земята”, но за беда това е невъзможно. Не че “Истината за Шамбала” е лоша или лъжлива книга – тя е точно в тази плоскост, просто наистина е това, което пише на предната корица: “Разобличаване на всички лъженаучни теории и мистификации в една книга” – разредена до хомеопатични стойности в толкова много посоки, тя не съумява да натежи сериозно никъде.

   Пьотър Образцов насочва своите стрели до голяма степен към пишман лекаря Мулдашев и бълнуванията му за хималайски пирамиди, грамадни скални масиви, контролиращи времето, спящи в пещери атланти, мистични знания и прочие. Покрай тези измишльотини, пряка смес от учения като това на Блаватска и фантазните приключения на Деникен, Образцов изковава общ термин “шамбалоиди” за всички шарлатани, които се възползват от хорското лековерие. И ги разгромява в последователен, азбучен ред. Реално обаче не мога да дам цялостно мнение за книгата – има и много добри страници, има и пълни нелепици, написани в булеварден стил, които не подхождат на книга на рационална тематика.

   Ще се спра на някои по-знакови неща, които ми допаднаха и държа да отбележа:

  Приемаме, че древните масово са вярвали в какво ли не и това е “древната мъдрост”, която днес уж ние сляпо отхвърляме. Пример – астрологията. Оказва се обаче, че най-интелигентните хора за времето си още тогава са имали нужния здрав разум – Цицерон например е заклеймявал астрологията, която шарлатанства от доста време насам, преживявала куп заклеймявания, защото глупостта е винаги по-силна от разума и желанието за небесни индулгенции е несломимо, дали през религия, дали през някоя шашма като бройкането на звезди.

   Разделното хранене: няма такова животно като чисто белтъчна и чисто въглехидратна храни, пълна глупост е идеята органите да си почиват на смени или тем подобните дивотии.

   Фреоните и азбестът не са страхотиите, за които ни ги представят. Дълго е да се разпростирам, но тезата на Образцов е, че при забраната и на двете са действали мащабни бизнес мотиви, а не реални научни изследвания. Не се наемам да съдя за реалността на тази теза.

  Помните класацията “Бестселъри без маска и грим”, в които осмях безумните неща, които се продават у нас. Е, оказах се прав за едно от тях: на 42-ро място беше класирана книгата “Нова хронология на историята” с автор А. Т. Фоменко. Е, да де, но според Образцов такъв автор няма, това е събирателно име на цял куп шарлатани, които се гаврят ударно с историята – една от тезите им е, че Алексадър Невски и Иисус са едно и също лице, да речем, а Античността и Средновековието са се случили по едно и също време, съвсем наскоро. Все пак имайте едно наум, дори и бегъл поглед в “Гугъл” намира доста инфо за този Фоменко, което не оправдава безумните му/им тези, естествено.

    “Истината за Шамбала” развенчава още: Неси; Йети; търсенето на вода с пръчка; геопатогенните зони, които продължават да не слизат от страниците на медиите; легендите за Атлантида, Шамбала и други дестинации, съществуващи основно на мозъчно ниво; всякаквите безумни диетични нелепици; хранителните добавки – тази гигантска лъжа; нумерологичните шашмотевини с пирамидите или техните положителни влияния; фреоно-озоновия мит (тук и аз се замислих – защо дупката е точно над Антарктида, дето хич няма отделяне на фреони?); духовните лечители и всякаквите му там други видове шарлатани; фалшивите билколечения, измислянето на магически свойства за растения и извлеци от тях; недоразуменията около ролята на Менделеев за водката и точно какво значи, че тя е 40 градуса; залитането на иначе полезните йога-упражнения към вселенски откровения; гаврите с историята по всички възможни начини – лингвистични, генетични и прочие; нумерологията изобщо; нострадамусологията; мрежовия маркетинг (?!); сциентологията; уфологията; проникването на секти в училищата и техните лъженаучни схеми; продажбата на предмети с магически свойства; планетарните чакри и още, и още…

   Сами виждате, че положението е малко манджа с грозде и има както сериозни, смислени теми, така и доста плява. Тезите на автора са подкрепени с обширни цитати, които изместват малко фокуса, а неговият саркастичен тон в немалко случаи е по-подходящ за хумористичната страница на “Сега”, отколкото за книга, която трябва да освободи мисленето на хората от идиотски заблуди. Реално Образцов съумя неколкократно да вбеси и самия мен, пропускайки златни възможности наистина да погроми нещо, вместо да се хвърля в безцелното му иронизиране (което аз си позволявам във “Фейсбук”, знам, но не съм седнал да го пиша в книга, естествено).

   Поздравявам “Софтпрес” за страхотната корица, но не мога да не споделя, че недоумявам как точно е странирана книгата, има доста странни решения вътре, но това не пречи на четенето. Все пак е стъпка в една добра посока встрани от обичайните сфери на издателската им политика.

   В заключение ще кажа, че подкрепям с две ръце излизането на колкото се може повече рационална и антишарлатанска литература на пазара, но тази книга специално е доста жълта и по-скоро жлъчно-хумористична. Но ако все пак вярвате в някое от горните неща (или изпитвате неутолимо желание да шервате статуси и снимки със зов за помощ), няма да е зле да й хвърлите един поглед.

   Апокалипсисът е дошъл и Земята е пометена от епидемия. На един остров цивилизацията оцелява, защитена зад мощни оръжия и строг кодекс да се унищожава всеки бежански кораб, доближил границите. В рамките на острова се създава митичната Платонова държава, доближаваща се максимално до “Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли с всичките генетично обусловени класи и прочие  извращения. Първи стъпки прави и роботиката в опит най-низшите класи все пак да бъдат облекчени.

   Войникът Адам прави немислимото – позволява на една лодка да доближи брега, след като в нея вижда красиво младо момиче, при това убива партньора си, за да не изпълни той смъртоносната си повеля. Но “Генезис” на Бърнард Бекет не е поредната сълзлива любовна история, ситуирана за цвят в бъдещето. Тя е история за повторното раждане на цивилизацията с логичното използване на библейските кодове, без които сме сякаш слепи и не бихме схванали посланието на автора. Не отдавайте значение на последните ми думи.

   Разказът на Бекет тече на две нива – животът на Адам бива разказван от явилата се на изпит за елитната Академия Анакс. Час след час тя обрисува живота му до срещата с момичето и последвалото наказание – поставянето под арест в компанията на първия робот с подобие на съзнание – Арт. Ето това е вече истинската история, и тя е фантастична смес от философия, логика и механизми на мисленето, все неща, за които обичам да чета (вж. “Как работи умът” на Стивън Пинкър).

  В 120 странички Бекет е съумял да изгради сложен, логичен и подреден свят и после да го срине със замах в един от най-блестящите финали, които съм срещал, не по-лош от този на “Играта на Ендър” на Кард, с чиито продължения съм обладал живота си в момента. Книгата тече с лекота през сблъсъка между Адам и Арт, постепенното зараждане на взаимна симпатия, изпитанията пред тях и накрая плана им за освобождение, в който Роботът тряба да спаси Човека. Или обратното.

  И в крайна сметка кое ни прави хора – генетичното наследство от милиони години еволюция, в които сме били такива едва един миг, или съзнанието и натрупването на емпирични доказателства? Съзнание вън от човешкото тяло възможно ли е, все пак навън ясно личи факта, че има тела без разум изобщо?

   Велика, изключителна книга, и е тъжно, че е на рафта със залежала литература. Бърнард  Бекет е събрал на 120 страници дълбини, които при други отнемат 1000, а понякога и не успяват да ги постигнат изобщо.

  Още ревюта за книгата в “Аз чета” и “Горуна”.

    Бързам да напиша това ревю, преди да съм затънал до болка в “Сянката на Ендър”, далечното (не)продължение на този велик роман. За него ще научите другата седмица, сега ще се центрираме около “Играта на Ендър”, наистина един от най-великите фантастики, който съм чел, напомнящ по строеж на “Звездни рейнджъри” на Хайнлайн (без милитаристичната дивотия) и “Вечната война” на Холдеман (без времевия хаос). Но  Орсън Скот Кард (от който скоро ви представих “Следотърсачът”, който вече намирам за не чак толкова интересен) не е написал просто един добър приключенски роман – той е създал свят, изграден върху прецизна логика, пълна систематичност, дълбока психология и познаване на децата, но без сълзливщините, които пробутват пишман психолози днес.

   Светът на Кард е в класическото разделение от Студената война, все пак книгата е издадена в годината на раждането ми – 1985. Китай обаче го няма – унищожен от извънземното нашествие на бъгерите – неразбираема чужда цивилизация на разумни насекоми, отблъснати на косъм и с цената на огромни загуби и луд късмет при последната обречена контраатака.

   Земята е обединена в крехко примирие, под което врят и кипят полическите страсти (братът и сестрата на Ендър имат роля в тях, но за мен тя е пренебрежима, освен уникалното предвиждане на ролята на интернет и възможността анонимни хора да влияят на милиони). Огромни ресурси са насочени в една посока – Международния флот, който има привилегията да избира най-даровитите деца, които се обучават за военни на космическа станция. Най-добрите от тях са призвани да спасят планетата, а един – само един – трябва да бъде уникален, за да поведе всички тях (нещо като Куизъц Хидерах от първата част на “Дюн”).

   Ясно – това дете е Андрю Уигин с прозвище Ендър. Той трябва да премине през ада на обучението, което има рутина едва до неговата поява. Военните ръководители разбират какъв материал имат в ръцете си и оттук нататък цялата космическа станция има една цел – да смачка Ендър, да го разпердушини, да му докажа, че не е толкова велик, за колкото си мисли… И смъртта му не е забранена.

   А войната с бъгерите е на хоризонта…

   Почти цялото действие на “Играта на Ендър” преминава в игри – на различни нива, преплитащи се една в друга. Ендър е пионка в немалка част от тях, насочван от невидимата пресметливост на своите ръководители (признавам, част от тези разсъждения се появиха в мен след като започнах “Сянката на Ендър”). Игра с новобранците, тормоз над малките, сблъсък с безпричинната злобна агресия. Игра в сформираните армии, чиито контролирани сблъсъци Ендър ще промени из основи и ще загуби детството си в тях. Ендър не е навършил 10, когато преобръща военното изкуство на космическия бой и надделява над всичко, което иска да го смаже. Превръща се в командир от ранга на Наполеон (скоро и за него ще си говорим) – пренебрегван и осмиван, но устремил се към върха.

   Ендър може да убива. Първо убива с ума си, после с ръцете си, после убива себе си. Ендър-детето загива бързо, твърде бързо и миговете на идентификацията с такова са плачевно малко. Ендър е машина за победи и ще го докаже, когато се изправи срещу симулациите на по-горното ниво обучение, когато ще проведе безброй битки срещу рояците на бъгерите. Всичко е против него – командирите му искат да са сигурни, че той е готов на всичко, психически и физически. Докато в мигът на пълното му рухване идва финалният тест, предназначен да не бъде взет – симулация на атака на бъгерския свят, ограден от хилядократно превъзхождаща космическа армада. Ендър вече не принадлежи на човешкия род в този момент – годините игра на война са го променили изцяло…

   Срещнах нередки оприличавания с “Повелителят на мухите” и това е безспорно – децата са безмилостни убийци, ако това е позволено и дори насърчавано. И не виждам нищо лошо в това – еволюционната повеля на човешкия род го изисква. И всякакви божествени и цивилизационни бълнувания са само замазка на тази реалност.

   “Играта на Ендър” е една от най-добрите психологически книги, които съм чел в живота си, макар да е добре прикрита зад космическа опера. Подобно на “То” на Кинг, в нея героят трябва да надмогне своите вътрешни демони, преди да победи външните. Или няма да оцелее.

   Няма да пиша повече за романа, сега го препрочитам през различна гледна точка – защото точно това е “Сянката на Ендър” – и буквално го преосмислям на всяка крачка.

   Наистина една от най-великите фантастики на всички времена, редом с “Хиперион” и “Фондацията”.

“ЕРА”, МОЛЯ, ПРЕИЗДАЙТЕ ТАЗИ

КНИГА В ДОСТОЕН ВИД!

   Обезателно прочетете и ревюто в “The diary of an addicted reader”, то ме подтикна да изоставя всичко и да затъна в книгата. След това бегом към Shadowdance.info, където се сблъскват най-различни мнения за “Играта на Ендър”.