Книголандия

   Адски много исках това да е поредният рационален бисер на нашия пазар, иначе залят с псевдонаучна шарлатания в несметни количества. Исках книгата да се нареди до “Свят, населен с демони”, “Псевдонауката” и “Най-великото шоу на Земята”, но за беда това е невъзможно. Не че “Истината за Шамбала” е лоша или лъжлива книга – тя е точно в тази плоскост, просто наистина е това, което пише на предната корица: “Разобличаване на всички лъженаучни теории и мистификации в една книга” – разредена до хомеопатични стойности в толкова много посоки, тя не съумява да натежи сериозно никъде.

   Пьотър Образцов насочва своите стрели до голяма степен към пишман лекаря Мулдашев и бълнуванията му за хималайски пирамиди, грамадни скални масиви, контролиращи времето, спящи в пещери атланти, мистични знания и прочие. Покрай тези измишльотини, пряка смес от учения като това на Блаватска и фантазните приключения на Деникен, Образцов изковава общ термин “шамбалоиди” за всички шарлатани, които се възползват от хорското лековерие. И ги разгромява в последователен, азбучен ред. Реално обаче не мога да дам цялостно мнение за книгата – има и много добри страници, има и пълни нелепици, написани в булеварден стил, които не подхождат на книга на рационална тематика.

   Ще се спра на някои по-знакови неща, които ми допаднаха и държа да отбележа:

  Приемаме, че древните масово са вярвали в какво ли не и това е “древната мъдрост”, която днес уж ние сляпо отхвърляме. Пример – астрологията. Оказва се обаче, че най-интелигентните хора за времето си още тогава са имали нужния здрав разум – Цицерон например е заклеймявал астрологията, която шарлатанства от доста време насам, преживявала куп заклеймявания, защото глупостта е винаги по-силна от разума и желанието за небесни индулгенции е несломимо, дали през религия, дали през някоя шашма като бройкането на звезди.

   Разделното хранене: няма такова животно като чисто белтъчна и чисто въглехидратна храни, пълна глупост е идеята органите да си почиват на смени или тем подобните дивотии.

   Фреоните и азбестът не са страхотиите, за които ни ги представят. Дълго е да се разпростирам, но тезата на Образцов е, че при забраната и на двете са действали мащабни бизнес мотиви, а не реални научни изследвания. Не се наемам да съдя за реалността на тази теза.

  Помните класацията “Бестселъри без маска и грим”, в които осмях безумните неща, които се продават у нас. Е, оказах се прав за едно от тях: на 42-ро място беше класирана книгата “Нова хронология на историята” с автор А. Т. Фоменко. Е, да де, но според Образцов такъв автор няма, това е събирателно име на цял куп шарлатани, които се гаврят ударно с историята – една от тезите им е, че Алексадър Невски и Иисус са едно и също лице, да речем, а Античността и Средновековието са се случили по едно и също време, съвсем наскоро. Все пак имайте едно наум, дори и бегъл поглед в “Гугъл” намира доста инфо за този Фоменко, което не оправдава безумните му/им тези, естествено.

    “Истината за Шамбала” развенчава още: Неси; Йети; търсенето на вода с пръчка; геопатогенните зони, които продължават да не слизат от страниците на медиите; легендите за Атлантида, Шамбала и други дестинации, съществуващи основно на мозъчно ниво; всякаквите безумни диетични нелепици; хранителните добавки – тази гигантска лъжа; нумерологичните шашмотевини с пирамидите или техните положителни влияния; фреоно-озоновия мит (тук и аз се замислих – защо дупката е точно над Антарктида, дето хич няма отделяне на фреони?); духовните лечители и всякаквите му там други видове шарлатани; фалшивите билколечения, измислянето на магически свойства за растения и извлеци от тях; недоразуменията около ролята на Менделеев за водката и точно какво значи, че тя е 40 градуса; залитането на иначе полезните йога-упражнения към вселенски откровения; гаврите с историята по всички възможни начини – лингвистични, генетични и прочие; нумерологията изобщо; нострадамусологията; мрежовия маркетинг (?!); сциентологията; уфологията; проникването на секти в училищата и техните лъженаучни схеми; продажбата на предмети с магически свойства; планетарните чакри и още, и още…

   Сами виждате, че положението е малко манджа с грозде и има както сериозни, смислени теми, така и доста плява. Тезите на автора са подкрепени с обширни цитати, които изместват малко фокуса, а неговият саркастичен тон в немалко случаи е по-подходящ за хумористичната страница на “Сега”, отколкото за книга, която трябва да освободи мисленето на хората от идиотски заблуди. Реално Образцов съумя неколкократно да вбеси и самия мен, пропускайки златни възможности наистина да погроми нещо, вместо да се хвърля в безцелното му иронизиране (което аз си позволявам във “Фейсбук”, знам, но не съм седнал да го пиша в книга, естествено).

   Поздравявам “Софтпрес” за страхотната корица, но не мога да не споделя, че недоумявам как точно е странирана книгата, има доста странни решения вътре, но това не пречи на четенето. Все пак е стъпка в една добра посока встрани от обичайните сфери на издателската им политика.

   В заключение ще кажа, че подкрепям с две ръце излизането на колкото се може повече рационална и антишарлатанска литература на пазара, но тази книга специално е доста жълта и по-скоро жлъчно-хумористична. Но ако все пак вярвате в някое от горните неща (или изпитвате неутолимо желание да шервате статуси и снимки със зов за помощ), няма да е зле да й хвърлите един поглед.

   Апокалипсисът е дошъл и Земята е пометена от епидемия. На един остров цивилизацията оцелява, защитена зад мощни оръжия и строг кодекс да се унищожава всеки бежански кораб, доближил границите. В рамките на острова се създава митичната Платонова държава, доближаваща се максимално до “Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли с всичките генетично обусловени класи и прочие  извращения. Първи стъпки прави и роботиката в опит най-низшите класи все пак да бъдат облекчени.

   Войникът Адам прави немислимото – позволява на една лодка да доближи брега, след като в нея вижда красиво младо момиче, при това убива партньора си, за да не изпълни той смъртоносната си повеля. Но “Генезис” на Бърнард Бекет не е поредната сълзлива любовна история, ситуирана за цвят в бъдещето. Тя е история за повторното раждане на цивилизацията с логичното използване на библейските кодове, без които сме сякаш слепи и не бихме схванали посланието на автора. Не отдавайте значение на последните ми думи.

   Разказът на Бекет тече на две нива – животът на Адам бива разказван от явилата се на изпит за елитната Академия Анакс. Час след час тя обрисува живота му до срещата с момичето и последвалото наказание – поставянето под арест в компанията на първия робот с подобие на съзнание – Арт. Ето това е вече истинската история, и тя е фантастична смес от философия, логика и механизми на мисленето, все неща, за които обичам да чета (вж. “Как работи умът” на Стивън Пинкър).

  В 120 странички Бекет е съумял да изгради сложен, логичен и подреден свят и после да го срине със замах в един от най-блестящите финали, които съм срещал, не по-лош от този на “Играта на Ендър” на Кард, с чиито продължения съм обладал живота си в момента. Книгата тече с лекота през сблъсъка между Адам и Арт, постепенното зараждане на взаимна симпатия, изпитанията пред тях и накрая плана им за освобождение, в който Роботът тряба да спаси Човека. Или обратното.

  И в крайна сметка кое ни прави хора – генетичното наследство от милиони години еволюция, в които сме били такива едва един миг, или съзнанието и натрупването на емпирични доказателства? Съзнание вън от човешкото тяло възможно ли е, все пак навън ясно личи факта, че има тела без разум изобщо?

   Велика, изключителна книга, и е тъжно, че е на рафта със залежала литература. Бърнард  Бекет е събрал на 120 страници дълбини, които при други отнемат 1000, а понякога и не успяват да ги постигнат изобщо.

  Още ревюта за книгата в “Аз чета” и “Горуна”.

    Бързам да напиша това ревю, преди да съм затънал до болка в “Сянката на Ендър”, далечното (не)продължение на този велик роман. За него ще научите другата седмица, сега ще се центрираме около “Играта на Ендър”, наистина един от най-великите фантастики, който съм чел, напомнящ по строеж на “Звездни рейнджъри” на Хайнлайн (без милитаристичната дивотия) и “Вечната война” на Холдеман (без времевия хаос). Но  Орсън Скот Кард (от който скоро ви представих “Следотърсачът”, който вече намирам за не чак толкова интересен) не е написал просто един добър приключенски роман – той е създал свят, изграден върху прецизна логика, пълна систематичност, дълбока психология и познаване на децата, но без сълзливщините, които пробутват пишман психолози днес.

   Светът на Кард е в класическото разделение от Студената война, все пак книгата е издадена в годината на раждането ми – 1985. Китай обаче го няма – унищожен от извънземното нашествие на бъгерите – неразбираема чужда цивилизация на разумни насекоми, отблъснати на косъм и с цената на огромни загуби и луд късмет при последната обречена контраатака.

   Земята е обединена в крехко примирие, под което врят и кипят полическите страсти (братът и сестрата на Ендър имат роля в тях, но за мен тя е пренебрежима, освен уникалното предвиждане на ролята на интернет и възможността анонимни хора да влияят на милиони). Огромни ресурси са насочени в една посока – Международния флот, който има привилегията да избира най-даровитите деца, които се обучават за военни на космическа станция. Най-добрите от тях са призвани да спасят планетата, а един – само един – трябва да бъде уникален, за да поведе всички тях (нещо като Куизъц Хидерах от първата част на “Дюн”).

   Ясно – това дете е Андрю Уигин с прозвище Ендър. Той трябва да премине през ада на обучението, което има рутина едва до неговата поява. Военните ръководители разбират какъв материал имат в ръцете си и оттук нататък цялата космическа станция има една цел – да смачка Ендър, да го разпердушини, да му докажа, че не е толкова велик, за колкото си мисли… И смъртта му не е забранена.

   А войната с бъгерите е на хоризонта…

   Почти цялото действие на “Играта на Ендър” преминава в игри – на различни нива, преплитащи се една в друга. Ендър е пионка в немалка част от тях, насочван от невидимата пресметливост на своите ръководители (признавам, част от тези разсъждения се появиха в мен след като започнах “Сянката на Ендър”). Игра с новобранците, тормоз над малките, сблъсък с безпричинната злобна агресия. Игра в сформираните армии, чиито контролирани сблъсъци Ендър ще промени из основи и ще загуби детството си в тях. Ендър не е навършил 10, когато преобръща военното изкуство на космическия бой и надделява над всичко, което иска да го смаже. Превръща се в командир от ранга на Наполеон (скоро и за него ще си говорим) – пренебрегван и осмиван, но устремил се към върха.

   Ендър може да убива. Първо убива с ума си, после с ръцете си, после убива себе си. Ендър-детето загива бързо, твърде бързо и миговете на идентификацията с такова са плачевно малко. Ендър е машина за победи и ще го докаже, когато се изправи срещу симулациите на по-горното ниво обучение, когато ще проведе безброй битки срещу рояците на бъгерите. Всичко е против него – командирите му искат да са сигурни, че той е готов на всичко, психически и физически. Докато в мигът на пълното му рухване идва финалният тест, предназначен да не бъде взет – симулация на атака на бъгерския свят, ограден от хилядократно превъзхождаща космическа армада. Ендър вече не принадлежи на човешкия род в този момент – годините игра на война са го променили изцяло…

   Срещнах нередки оприличавания с “Повелителят на мухите” и това е безспорно – децата са безмилостни убийци, ако това е позволено и дори насърчавано. И не виждам нищо лошо в това – еволюционната повеля на човешкия род го изисква. И всякакви божествени и цивилизационни бълнувания са само замазка на тази реалност.

   “Играта на Ендър” е една от най-добрите психологически книги, които съм чел в живота си, макар да е добре прикрита зад космическа опера. Подобно на “То” на Кинг, в нея героят трябва да надмогне своите вътрешни демони, преди да победи външните. Или няма да оцелее.

   Няма да пиша повече за романа, сега го препрочитам през различна гледна точка – защото точно това е “Сянката на Ендър” – и буквално го преосмислям на всяка крачка.

   Наистина една от най-великите фантастики на всички времена, редом с “Хиперион” и “Фондацията”.

“ЕРА”, МОЛЯ, ПРЕИЗДАЙТЕ ТАЗИ

КНИГА В ДОСТОЕН ВИД!

   Обезателно прочетете и ревюто в “The diary of an addicted reader”, то ме подтикна да изоставя всичко и да затъна в книгата. След това бегом към Shadowdance.info, където се сблъскват най-различни мнения за “Играта на Ендър”.

   В началото на седмицата гост по книголандските ширини  е Христина Христова, която освен върл читател се занимава с организацията на специални събития, за които на мен ми е още рано :)
    Представям ви ревюто й на “Ангелски намерения” на Теодора Манова, която ми е отдавна препоръчвана и от други източници, та май скоро ще я прочета и аз…

   Признавам си, че винаги съм била леко скептична към съвременната българска литература. Липсвало ми е надскачането на плоското и до болка познато ежедневие, липсвало ми е универсалното послание, което да ме грабне и да ми каже нещо повече от това, което вече знам. Или пък да ми разкрие нещо, което нарочно съм подминавала в себе си, макар и да съм била на косъм от него. „Ангелски намерения” обаче ме грабна и ме трогна, а най-изненадващото е, че успя да ме просълзи. И някак си да ме смали. Сякаш тази книга е написана от дете. Чиста и лека, усмихната и тъжна едновремнно. Естествена, без мисловни напъни. Кара те да й имаш доверие и да се наведеш, за да я чуеш добре. И да я погалиш – за да й отвърнеш със същото.

   Повествованието е интересно и примамващо, някак си те води  неусетно към Нещата, които живеят Тук и Сега своя видим и невидим живот. През цялото време, докато я четях, имах чувството, че това е малката „Майстора и Маргарита”. Далече съм от мисълта да сравнявам Теодора Манова с Булгаков, но съм сигурна, че и двамата автори са пили жива вода от един извор. Фантастичното не е ситуирано някъде Там, не е и в паралелни времена и пространства, а се усмихва в нашия свят и смело навлиза в него, като разсъблича своята мистичност. Духчето, което живее в бойлера, Малката русалка, която мечтае да се върне в морето, ангелите-хранители на всеки един от нас – всички те са някак плътни и реални, като естествено продължение и проекция на най-изконния копнеж в душата на всеки един от нас. И в същото време са част от един наистина увлекателен сюжет, който не ти позволява да четеш книгата дълго и с почивки, а усмихнато те принуждава да я прочетеш на един дъх.

   Най-силно в тази книга ме впечатли фактът, че тя е лишена от претенция. В същото време е изненадващо убедителна, честна и някак скромна – явно е попила чертите на автора си. Досега Теодора Манова се е изявявала като сценарист на телевизионни предавания и творчески проекти за деца, автор е и на една прекрасна детска пиеса, която се игра в Кукления театър – „Неспящата красавица”. Радвам се, че се е осмелила да напише своя първи роман и се надявам да има още. Повярвах на всяка дума в тази книга и приех нейната искрена усмивка. И после дълго мислих – обратно пропорционално на времето, за което я прочетох. Мисля, че това е било и ангелското намерение на автора й.

  След този прекрасен текст как да не прочета книгата?!

   200 години след “Устоите на Земята” пак сме в Кингсбридж. Под мъдрото водителство на църквата цивилизацията не е мръднала и на милиметър напред, напротив – деградирала е. Величествената катедрала, около строежа на която тече действието в първите две книги, тук е построена и властва над околността, но начело й са религиозни пиявици, които оправдават своята алчност и суета с желанията на своя бог. Нищо ново под слънцето в коя да е епоха.

   Писана 20 години по-късно, първата част на “Свят без край” умело се напасва към вече издълбаните коловози… и не ги напуска. Да, страхотно написана книга от голям майстор, но… вече сме я чели. Структурата, героите, фабулата, дилемите… всичко е едно към едно с предишната книга, което носи едно постоянно чувство за дежа вю и елиминира всякаква изненада. Може би втората част на книгата ще тръгне по друг път, но за това ще видим по-натам, когато излезе.

   Въпреки това няма как “Свят без край” не може да не донесе удоволствие на всеки фен на “Устоите на Земята” (особено след лично мен разочаровалата ме “Крахът на титаните” (първа и втора част)), дори може и спокойно да се чете без нея. Историята се върти около споменатата вече катедрала и прилежащия град Кингсбридж, които се намират в постоянно балансиране между интересите (откровеното тунеядство) на духовниците и исканията на търговците и гражданите за повече свободи и възможности за развитие. Над двете фракции се намират и местните благородници, които наистина правят каквото си искат, но малко по малко започва да им се налага да се съобразяват с настроенията на жителите на подоепчните им земи.

   Събитията се нагнетяват, когато най-важната артерия на града – мостът над реката – рухва и традиционният панаир, крепител на благостъстоянитето на Кингсбридж, е заплашен с отмиране. Строенето на нов мост сблъсква алчността на новия приор с младия строител Мертин и неговата любима Карис, дъщеря на един от богатите търговци в града. От странатаx на злото е братът на Мертин – Ралф, егоистично копеле, което се интересува само от привилегиите, които му дава воинската длъжност, и търпи постоянна деградация, подобно на граф Уилям от “Устоите…”. Покрай тях има още няколко паралелни истории, които противопоставят раждането на новия предприемачески дух на закостенялото религиозно мислене.

    В “Свят без край” Фолет е прехвърлил положителните черти на приор Филип върху женската част на религиозната общност, която е остракирана и постоянно търпи отвратителния сексизъм на монасите, горди в своето измислено превъзходство. Женските характери в романа определено имат силно преимущество над мъжките и това е любопитно решение за времена, когато за слабия пол няма много възможности за живот вън от ролята на слуга на мъжа си или на бог. И в двата случая – пропилян напразно живот.

   Очаквам с нетърпение втората част, искрено се надявам Фолет да има доблестта да излезе от сянката на първия роман и да насочи книгата в нова, оригинална посока. Това очаквам от сериозен автор, не като безкрайните поредици псевдопсихологически книги на евтини пенкилерници като Хорхе и Куелю, в които пише едно и също нещо, обилно захаросано с лековати историйки.

   Другите романи на Фолет: