Книголандия

    Когато Кинг се заеме с нещо, го прави сериозно. И то много, много сериозно и хич не играе на дребно. От сюжета на “22 ноември 1963” би могло да стане чуден средно дълъг разказ, стегнат и изчистен, но вместо това имаме една прекрасна тухла от 800 страници на български, в която краят на петдесетте и началото на шейсетте години в САЩ оживяват по изумителен начин. Романът е всъщност посветен на тях, само че Кинг умело скрива това под предизвикващата сърцетуп у американците трагична история за смъртта на Кенеди (също както Макс Брукс не пише за зомбита в “Z-та световна война” всъщност). Кралят на ужаса този път не вика чудовища от селенията на въображението си, а задава любимия спекулативен въпрос: “Какво би станало, ако Кенеди бе оживял?” Че и отговаря. Друг е въпросът дали ви харесва отговора…

   Стивън Кинг не се е задоволил да прати човек в миналото, който  да се опита да предотврати убийството на американския президент. Вместо това го запраща цели пет години по-рано и му поставя огромно количество изпитания, преди да се окаже изпочупен в Далас на 22 ноември 1963 г., когато изстрел проехтява от шестия етаж на книгохранилището, край което минава кортежът на Кенеди (един съвет – не гледайте видеото от убийството, стана ми зле от кадрите как куршумът се забива в главата му). Джейк Епинг е гимназиален преподавател със свръхскучен живот, но обстоятелствата го принуждават да поеме чужда мисия, която трябва да промени миналото. А то от своя страна умее да се защитава по най-брутален начин…

   Краят на 50-те - началото на 60-те са годините на детството на Кинг. Онези години, които той описва и в “То”. Преминавайки през Дери, Епинг (който вече е Джордж Амбърсън) дори се среща с две от децата, които току-що са спряли за първи път клоуна Пениуайз. Атмосферата на градчето полъхва и от тези страници, но този път ролята на зловещо селище е за Далас, черните краски за когото Кинг не пести ни най-малко. Неговият герой е поставен пред нещо наглед лесно, но всъщност адски сложно – да заживее 50 години назад, без компютри, без мобилни телефони, с много пушачи, под фалшива самоличност и мисия да спаси едно семейство от полудял ненормалник с чук, едно момиче от заблуден куршум и в крайна сметка – самия Кенеди от мерника на Лий Осуалд… само че първо трябва да е съвършено сигурен, че именно той е убиецът, за да не се окаже, че някоя от десетките конспиративни теории е всъщност вярна…

     Учителят се напасва добре с миналото, още повече че там е евтино, хората са приятни и терористичната параноя и мерки за сигурност не съществуват. Дори пистолет се купува за минути. Въоръжен и с достатъчно количество спортни резултати, финансовото му бъдеще е уж безоблачно, но всъщност твърде рисковано – анонимното залагане е далеч напред в бъдното, а всяка по-голяма печалба буди подозрения и нежелани срещи… както Джордж ще установи. Да, има и любов, и то от най-прекрасната, най-силната, онази, която може да надмогне всичко… любов отвъд времето. Всъщност романът е за тази любов, каквото и да ви говорят.

   Животът на Джордж Амбърсън за тези 5 години е изумителен, наситен, вдъхновен и жив във всяко едно отношение, а неговото систематично проследяване на Осуалд си заслужава, лично аз научих доста за този психар, каквито и у нас се разхождат по улиците, но да не задълбавам в тази посока.

  “22 ноември 1963” е прекрасна творба, която доказва, че Кралят още може да пише фантастично и увлекателно, независимо от дължината, не както във въздосадната “Дума Ки” например. Също както в “Под купола”, големината на романа тук е плюс, огромен плюс, защото държи повече, а такива книги човек не иска да свършват. Препоръчвам изрично романа и макар да считам за неправилно преводът да се разделя на трима души, реално при нормално четене разлика няма, не съм и търсил такава.

   Миналото е променимо. Но дали промяната е за добро?

    Втората световна война си ми е страст, а особено обичам книги, посветени на частни аспекти на войната, за които няма място в дебелите обобщителни истории, но обрисуващи същинските измерения на този конфликт. В тази връзка книгата на Норман Дейвис “Европа във война – 1939-1945” е точно по средата – както обобщителна, така и пълна с любопитни подробности, надявам се скоро да ми остане някакво време да я препрочета. Разбира се, френските учени пипат по-сериозно в тази област и “Черните ловци” на Кристиан Инграо е точно това – тежка, сериозна книга, която в никакъв случай не е просто проследяване на битието на една странна бойна част, а много повече психологическо изследване на зараждането на идеята за подобна структура, основана на символиката на лова и жертвата, нейната реализация, промените според превратностите на войната и в крайна сметка неизбежния разгром. Тази част е наистина уникална не само със своя състав, а и с факта, че е била повсевместно мразена не само от местното население, а и от останалите части от немската армия – омраза, която по-късно ще доведе дотам, че всяко възможно военно престъпление ще бъде приписвано именно на бригадата Дирлевангер.

  Отрядът за специално предназначение, част на SS, е създаден през 1940 г. от Оскар Дирлевангер, който има идеята да използва затворници от концентрационни лагери с умения, които могат да са полезни за военните действия. Първоначалният набор за отряда е само от хора, излежаващи присъди, свързани с лова – основно бракониери. Те стават част от експеримент, насочен срещу партизаните на Източния фронт, борбата с които ще бъде превърната в нещо, силно наподобяващо лов, със съответната символика на ловците и жертвите. По-късно към отряда ще се присъединяват и други криминални типове – “асоциални личности” и “професионални престъпници”, арестувани за обири, шантаж, побой, опити за убийства и успешни такива. Сред наборите се промъкват и всякакви психически неустойчиви личности, което води и до жестоко затягане на дисциплината и дори смъртни наказания в подразделението. В следващите години първоначалният малък отряд от бракониери ще се разрасне до батальон, в който рамо до рамо ще се бият криминални и асоциални затворници, 200 есесовци, преместени дисциплинарно, няколкостотин руски доброволци, а към края на войната дори и политически затворници, които имат леви възгледи и логично често дезертират отвъд фронтовата линия.

   Оцелелите от отряда често говорят с обожание за Дирлевангер, оправдават всяка негова постъпка и го приемат дори като баща. В това поведение са видими нагласите, които Алис Милер изследва в книгата “В началото бе възпитанието”, свързани с ранното религиозно обучение и постоянно търсене на някого, комуто да се подчинят безусловно, без значение какво ще изисква той в замяна.

   Инграо изследва корените на идеята за подобни отряди, посочвайки, че от XVIII век насам се създават военни части от хора със специални умения заради професиите си, които са идентични, но огледални от гледна точка на закона – ловците и бракониерите. Той посочва, че използването на традициите в тази област във военното дело по своята същност е въвеждането на престъпниците в лоното на правилното използване на уменията им за целите на армията, а това е придружавано с издигане на социалния им статус. Специално Хитлер като вегетарианец се изказва срещу лова, но Химлер и Гьоринг са страстни почитатели на това кърваво хоби и именно през тях и подчинените им структури минава сформирането и поддържането на “ловния отряд” за партизани, оглавяван от Дирлевангер.

  В крайна сметка омразата към бойната група я превръща в лесна изкупителна жертва на всички документирани жестокости. Инграо пише:

Обвинението срещу частта се превръща в система. То се вписва напълно в приемствеността с мита за лова и дивото, който обосновава създаването й и я съпътства. Освен това този дискурс за жестокостта и разюзданото насилие се оказва инструментализиран този път за оневиняване на участниците в борбата срещу партизаните, които намират в него постоянна и удобна изкупителна жертва, която отвлича вниманието на следователите от собствените им престъпления.

  “Черните ловци” е наистина трудна за четене книга, изследването е написано на по-сложен от обикновените исторически книги стил, но това е и целта на автора – вникване в същинските мотиви за появата и съществуването на подобна особена част, отсяване на истинските от приписваните й престъпления, животът вътре в тази част под командването на Дирлевангер и в крайна сметка успешното използване на криминалнопроявени със специални умения в преследването на партизаните зад фронтовата линия.

    Още една книга, която вече сте чели под друго име, но си заслужава четенето най-малкото за удоволствието от чернохуморния стил на писане на Джим Бъчър, който садистично от първата до последната страница тормози героя си (почти както Абъркромби прави с инквизитор Глокта). “Буреносен фронт” адски прилича по дух на поредицата “Скълдъгъри Плезънт”, но е позициониран за малко по-пораснала аудитория, тоест мацките са до една красиви и наоколо безмилостно се мятат флиртаджийски реплики. Иначе самият Хари Дрезден си е класически наемен детектив с мрачно чувство за хумор и непоклатимо самочувствие на практикуващ магьосник в свят, който хич не вярва в никакви магии. Разбира се, парите все не му достигат, жените не му връзват, а над главата му виси показан “жълт картон” за неправомерно използване на магия, което накратко значи, че при първа грешна стъпка ще бъде остракиран от действителността.

   Е, временно Дрезден ще може да забрави за паричните проблеми и да се заеме с физическите си такива, след като се забърква в разследване на чудовищно двойно убийство, извършено с експлозивна злоба, а неизбежната красавица, доходила лично в кантората, му възлага да издирва тайнствено зачезналия й съпруг. Връзка между двете разследвания естествено има и Дрезден се оказва в конфликт с водещите магове, местният всемогъщ мафиот, полицията (която го подозира и като убиец)… а, да не пропускаме и същинския зъл магьосник, от когото тръгва цялата каша. Е, последният се добира до кичур от косата на Дрезден и е въпрос на една лятна буря да го използва, за да взриви сърцето му. Я, това гръмотевица ли беше… бързай, Хари, бързай…

   “Буреносен фронт” се чете буквално за два часа и нещо, чудесна книга за разпускане без претенции за нещо повече. Загадката е скърпена с бели конци и е лесно разплетима, но си е истинско удоволствие да се следват перипетиите на злощастния Дрезден, който наистина хич си няма късмет. Не стига, че всички искат да го убият, но единствената му възможност за физически контакт с красива журналистка се осъществява следствие на предозирането й с любовен елексир, изпит случайно (за негова чест), насред възтесничък магически кръг, отвъд когото дебне зловещ демон, който само чака някой крайник да наруши целостта му, за да пречука и двамата мераклийци. Върви се наслаждавай на момента!

  Понесен на българска криминална вълна от адски силната “Грешният квартал” на Лора Лазар, “Сбогом, Агата Кристи” ми се стори добро продължение и в общи линии не сгреших. Андрея Илиев е създал интересна историческа мистификация, която изглежда добре и в никой случай не може да се каже, че е съшита с бели конци, макар и да не е и свръхубедителна. Но пък може и баш това да се е случило, знае ли човек, авторът може да е попаднал на някой секретен архив и романът да е единственият начин да го опубличности :)

   За какво иде реч – предполагам сте чували за прочутите 11 дни, в които все още не особено популярната крими-писателка Агата Кристи е в неизвестност, а спекулациите за нейните преживелици са изпълнили повече томове, отколкото собствените й творби като че ли. Илиев я е хванал с пинсета, огледал е внимателно живота й в този момент, вкарал му е плът и кръв и внимателно я е пренесъл сред нашенската действителност. Но не, Кристи не идва в България, която в средата на 20-те живее все още не може да се отърси от националната си катастрофа след края на Първата световна война, а кървавите атентати и разчиствания на сметки са ежедневие. Вместо това българските порядки са пренесени на английска земя, където предател и бивш комунист притежава два важни компромата - едното свързано с цар Борис III, другото с новоизгряващия съветски апаратчик Георги Димитров. Опитвайки се да ги продаде на българското и съветското разузнаване, той просто не разбира в каква огромна каша се забърква, особено при факта, че сред руската агентура тече сложна подмолна война, загубилите която ги чака лагер и сигурна смърт.

      Запасният офицер Беронов е протагонистът в историята, дори е малко досаден с моралната си позиция и напълно положителния си образ, поне малко чернилка трябваше да се вкара, но нейсе. По време на войната той е бил командващ на предателя и се налага да поеме мисията, която се състои не само във взимане на компромата, но и в ликвидирането на преносителя. В Англия той скоростно попада в хаотично развиващата се ситуация, а през повечето време само следва хода на течението, неспособен да го направлява, особено след като разбира, че за телохранител има виден поръчков душманин.

   Всичко се завърта неколкократно около оста си, силно усложнено от паническите действия на Агата Кристи, която реално не успява да осъзнае съвсем в каква гигантическа каша се е забъркала, а вътрешните проблеми в съветското разузнаване дообъркват всичко. Българите също са малко като в небрано лозе и трябва да импровизират, а английската полиция е представена по крайно комичен начин в лицето на некадърен инспектор, който и за миг не насочва в правилна посока издирването на Кристи.

   Отново уточнявам, че хич не съм фен на криминалните романи и това трудно ще се промени. При все това смятам, че “Сбогом, Агата Кристи” е много добре замислен роман, частите му са сполучливо напаснати и дори високопарната атмосфера, която ме дразнеше в началото, всъщност пасва на периода, доколкото си го представям. Леко тромав на места, романът все пак държи под напрежение, единствено по лично мое мнение краят е нелогично положителен – не мога да си представя, че Кристи се измъква невредима от подобна каша, макар да е ясно, че по обективни причини тя не може да се запознае със съдържанието на опасните компромати, които са в нейно владение за известно време. Участието на някои герои остава само загатнато и не ми стана ясна ролята на германските служби в лицето на красива блондинка, която обаче дори за миг нямаше шанс пред нашия високоморален левент Беронов. Щипката секс я няма, Кристи може и да има подобно изкушение, но се опазва целомъдрено и по британски сдържано.

   Но да не ви разкривам повече, според мен от написаното дотук сами може да прецените дали това е книга за вас или не, благодаря на автора, че ми предостави възможността да я прочета, беше ме заинтригувала още при първите й споменавания във “Фейсбук”.

 Грехът трябва да се изкупи,
знам, този квартал заслужава
от небето огън и жупел;
но, боже, спомни си тогава...

    Аз и криминалета? Да бе, да, изключая може би трилогията “Милениум”. От български автор? О, не, благодаря. Но един откъс, дошъл по странни пътища в офиса, грабна вниманието ми, после пожелах цялата книга и накрая държах твърдо тя да бъде издадена. Последните дни работих по нея и на практика я прочетох още веднъж, убеждавайки се отново, че никак не съм сбъркал в решението си. Великолепно четиво, с рядко срещан черен хумор и страхотни герои, никой от които не е ни най-малко идеализиран, тъкмо напротив – живи, дишащи, вплетени в зловеща игра на смърт.

   “Грешният квартал” на Лора Лазар е в плен на страха – в плен е на потаен убиец, който нанася удари ту тук, ту там, а извратената му логика е известна само на инспектора Мишената и неговите помощници, които редовно получават листчета с откъси от стихове на Атанас Далчев. Всеки стих указва информация за следващото убийство, но това далеч не е достатъчно, за да бъде спрян ненормалникът и на полицията й остава само да гради хипотези и да оглежда сцените, на които убиецът поставя своите мрачни композиции с човешки трупове. Мишената определено не е типичен добър герой – огромен, мрачен и гръмогласен, цапнат в устата, той вижда заплаха за семейството си, след като още в началото на романа убиецът връзва мъртъв гарван с разперени криле пред апартамента му, а едно невинно кутре, вързано за колата, го изтипосва като садист пред целия град. В разследването се забърква и местен журналист, готов да направи всичко в името на кариерата си, наистина всичко… което в един момент видимо започва да става подозрително. Но няма да ви разкривам нищичко повече!

Вратите, вашите врати
напразно вие ги заключвате.
Вий няма никога, уви,
да бъдете зад тях спокойни

   Жертва след жертва след жертва. Убиецът си има план, а всяко тяло е част от композиция, която увековечава във фотографии. Всяка негова цел е прегрешила и заслужава да умре в името на неговото изкуство, неподражаемо и съвършено. Играта с полицията е наслада, но те са неспособни наистина да я оценят, лутайки се в погрешни посоки. Още едно стихотворение, още една жертва, още една съвършена творба… миналото трябва да бъде изкупено и никой няма да се измъкне…

   Лора Лазар е псевдоним на дама, която желае да остане анонимна. Първият й роман – “Чашата на проклятието” – е спечелил националния конкурс “По стъпките на Агата Кристи” и лично аз вече чакам с нетърпение да го прочета.

   За мен няма по-голямо удоволствие от това да намирам нови и нови наши автори, които пишат леко и завладяващо, чиито книги не можеш да оставиш, а и не искаш, поне докато вихреният край не разкрие всичко… а при Лазар сякаш винаги остава място за още.

----

   С “Грешният квартал” серията ни “Магика” стъпва в още едно измерение, след като вече имахме историческа фантастика - “Картата на времето” на Феликс Палма, историческо криминале - “Леонардо и 7-те престъпления в Рим” на Гийом Прево, класическата “ghost story” “Свърталище на духове” на Шърли Джаксън и унищожителната “Z-та световна война” на Макс Брукс, която не се вмества в един жанр. Скоро към тях ще се присъедини и знаковият хорър “Заклинателят” на Уилям Блати, преработена от автора и преведена от Любо Николов… но ще чуете за нея, какви неща готвим само там…