Книголандия

   Не знам дали е от зодията ми или друга мистична причина, но обожавам симетрията. Обичам да подреждам нещата около себе си, книгите, десктопа и какво ли още не. Затова и лесно се влюбих в страхотната книга на колегата-блогър  Тихомир Димитров (http://asktisho.wordpress.com/).

   Авторът се е пресегнал, взел е четирима души изпод похлупака на културите им – швед, японка, египтянин и руснак, и ги е поставил пред един и същ избор. Всеки един от тях носи на гърба си типичните проблеми на обществото си, толкова различни, но общи като тежест. Всеки от тях решава да продаде душата си на Дявола за една седмица в замяна на решаване на житейска грижа.

    Магията сработва и за четиримата, но за кратко, след което събитията стават по-лоши от преди. А не са прочели и дребния шрифт в договора… сега са им нужни много пари за малко време. Четиримата ще се справят по различен начин, но всички ще разрушат живота си. А наблиза Дяволът се смее…

    Книгата е лека и увлекателна, построена в стройни последователни глави, напомни ми силно систематичността, с която Агата Кристи ни запознава с героите си и после ги избива в “Десет малки негърчета”. Авторът не се е отнесъл към възможния мистицизъм, а е съсредоточил вниманието си на лековерието, което е проклятие във всяка точка на земното кълбо.

   Харесва ми какво е написано на корицата отзад: “Сложи си колана, защото ще друса. И никога не си продавай душата на Дявола. За нищо на света”.

       Благодаря на автора Тихомир Димитров, който бе така любезен да ми изпрати творбата си.

   Писателите са особен вид телепати, имащи неограничен достъп до мислите и чувствата на своите герои. Слабият писател създава кукли на конци, личи си как движи тела без воля. Но добрият писател създава пълнокръвни герои, които започват да дишат сами. И остава само да записва случващото се.

   Сигурно сте се досетили, че ще причисля Иън Макюън към втория тип. Още повече, той не само изгражда изумително плътни герои, но и ги поставя в наситена, цветна, почти осезаема среда.

   “Изкупление” е изградена сред три декора. Първият е голяма къща, в която семейство посреща гости. Малката Брайъни обикаля сред всички тях, пречупвайки света през разбиранията си, като нерядко бърка дълбоко в преценката си. Политналото действие я прави главен свидетел на една трагедия и детското й въображение неумолимо я тласка към грешно решение. Което вкарва един мъж в затвора.

   Втората сцена е сред френските поля, където английската армия бяга пред нахлуващите хитлеристки танкове. Целта на Роби Търнър (същия мъж) и още няколко войници е Дюнкерк и бягството на Острова. Те минават през ужаса на разрушението и хаоса.

   Последното място е болница, в която Брайъни се труди като медицинска сестра. Сестра й Сесилия и Роби се обичат от онзи злополучен ден, в който тя го е посочила с пръст. Сега грешницата е пораснала и също е избрала да стане медицинска сестра, за да изкупи греха си. Скоро идва тази възможност…

   Романът е радост за очите и сърцето. Действието категорично е изтласкано на заден план, подчинено на построения свят и преплетените чувства на героите. Първата част е сякаш застинала във времето, докато събитията се движат последователно през погледа на отделните герои. Военната част е далеч по-динамична и драматична, а в края действието отново стихва като летен ветрец. Леко и бавно.

  Преслав от “Литературата днес” е написал куп хвалби за книгата, вижте ги.

   Светислав Басара и „Легенда за велосипедистите“ потапя читателя в тайните на мистериозна секта, която, въртейки педалите, направлява човешката история. Те са Ордена на „Малките братя“ - Евангелските велосипедисти от кръста на Розата.

   Това е уникален по рода си Орден. Неговите последователи се събират насън, където вече починалите или още неродените велосипедисти съветват живите какво да правят, така че бъдещето направлява миналото.

   Корените на Ордена се крият в иконоборчеството, а за в бъдеще готвят гигантска болница за 20 000 000 душевноболни, в която ще се приложат новаторски методи за лечение. А че всички ще полудеят, това е ясно. Басара казва: „Хората първо са поставили на стената образа на Бог, после на краля, а после – на Сталин. Накрая всеки ще обожава собствения си образ, ще се възхищава и трепери пред самия себе си“.

  Всеки велосипедист има задача, която трябва стриктно да изпълнява. Един от тях например 8 години бди над камъче с тегло три грама в Истанбул, което е предопределено да наруши равновесието на земната маса и да причини тежко земетресение в Япония, което от своя страна води до други събития.

   Евангелските велосипедисти имат своя символика. Гледан отгоре, велосипедът е кръст, така че при каране всеки велосипедист доброволно се разпъва на него. Те смятат часовниците за дяволско изобретение. Според тях времето е в тежка инфлация, като 50 години през XIII век са равни на сегашни 110.

   Техните действия не остават незабелязани, дори в рамките на Хитлеровите СС е създадена специална част, която да преследва велосипедистите в сънищата им, но не постигат особен успех в пъклените си планове.

    Книгата на Басара е странна. По постмодернистичен прийом е разделена на отделни части, привидно писани от различни автори (сред тях Конан Дойл, Фройд и др.), чрез които малко по малко се разкриват различни аспекти на велосипедизма. Целта според автора е, че ако се напише подобно нещо, нищо чудно някой да основе подобен орден, който от бъдещето да започне да направлява миналото. Тоест ще се самосъздаде.

   Някои части на книгата са тежки и неразбираеми, други са леки и приятни, за всеки по нещо. Но като цяло концепцията си заслужава.

    Азимов и Силвърбърг са достатъчно популярни имена поотделно, но заедно не може да се каже, че са съумели да изградят нещо запомнящо се. “Дете на времето” разказва за малко неандерталче, което е пренесено в нашия свят с машина на времето. В началото то е малко неугледно зверче, но постепенно с много грижи то се научава на всичко, което умеят човешките деца на неговата възраст, с което се оборват теориите, че те са били примитивен клон на сапиенсите. Паралелно се движи и действие с неговото племе, което бяга от нахлулите Други – нашите генетични  предци.

   Но това не е роман за детето или племето му. Това е роман за майчината любов, която може да се пребори с всичко. Медицинската сестра мис Фелоуз, която е наета да се грижи за детето, преминава пълния път от отвращение към безумна грижа за него, до степен, че се опълчва срещу целия свят, за да го защити.

   Преслав от “Литературата днес” ме предупреди, че книгата е детска и няма да ми допадне, оказа се прав.

Великият Азимов:

     Ревю на третата част на романа, тук съм писал за първите две.

   В третата част на романа пъзелът започва да се подрежда. Дагни Тагарт открива кой е Джон Голт, кой е разрушителят на нейния свят. Цялата книга е пронизана от нейната борба да направи избор между светът, който й предлага той и този, в който е живяла досега, доминиран от “Тагарт Трансконтинентал”. Въпреки всички доводи срещу решението й, тя продължава борбата за железницата си.

   Светът се срива пред очите й, нови регулации и спасителни планове унищожават стъпка по стъпка икономиката. Властващата върхушка ми напомня силно за нацистките лидери в първите месеци на 1945 г. – вярват в чудо, макар и танковете на руснаците да се доближават неумолимо.

   Пропагандата се вихри с пълна сила, но една запланувана реч се проваля, когато Джон Голт я заглушава и най-сетне разкрива истината на света. Този апотеоз на книгата е един от малкото й недостатъци според мен – на цели 90 страници Ранд говори и говори чрез него, и то неща, които вече е обяснила доволно. Тази реч тя цитира изцяло и в книгата си “За новия интелектуалец”.

   След тази реч борбата се ожесточава, докато Голт не попада в ръцете на управляващите. Те правят всичко по силите си, но не успяват да го пречупят (не човек, а желязо, бихме възкликнали с усмивка), а около тази битка се развива последното действие на едно предопределено рухване на цивилизацията…

   В първото ревю вече написах мнението си за романа, няма смисъл да се повтарям – гледната точка на Ранд е наистина уникална и макар да събужда неминуема съпротива, трябва да се уважава.

      Други книги от Айн Ранд, които твърдо препоръчвам:

   Канадката Ерна Парис си е поставила тежка задача – да изследва националната памет за тежки исторически събития като войни и репресии. За прицелна точка тя е взела Германия, Франция, Япония по отношение Втората световна война, САЩ за робството и Южна Африка и апартейда. Парис обикаля тези държави към края на 90-те и резултатът е една великолепна книга.

   Ето и част от картините, които тя рисува.

   В Германия войната е още жива. Немците продължават да живеят с националната травма, която се предава от поколение на поколение чрез училищата. Там филми за Холокоста се прожектират на съвсем малки деца. Ерна Парис посочва интереса на намците към всичко еврейско, който е очевидно изкуствен, но и очакван. За сметка на това в по-малките градове историята е табу и в музеите периодът 1933-1945 г. липсва. 

   Парис пише за хиляди разбити семейства, в които децата не са могли да приемат участието на родителите им в нацисткия режим. Някои от тях като внука на Рихард Вагнер започват яростна борба срещу ксенофобията и срещу собствените си семейства. Тя дори се среща със сина на Мартин Борман, който е станал католически свещеник и преподава история на Холокоста в училища.

   Франция живее в митове. Още ген. дьо Гол провежда идеята, че всички французи са участвали в Съпротивата. Истинските факти сочат друго:

   1% от населението участват в Съпротивата.

    1% са колабороционисти и открито подкрепят режима във Виши.

   98% са пасивни.

   В училищата обаче това не се учи. А истината е жестока – след 1941 г. са издадени 168 декрета срещу евреите, подобни на Нюрнбергските. Още повече – те са инициирани от Виши, а не по немско нареждане. Общо 330 000 френски граждани – евреи са депортирани и изтребени, като почти никой не надига глас срещу това.

   Антисемитизмът във Франция е мръсната тайна, която трябва да бъде забравена. Дори през септември 1997 г. католическата църква намери за нужно официално да се извини за пасивността си.

   В Япония историята се спомня избирателно. Акцентът е върху трагедиите в Хирошима и Нагасаки. Теми като клането в Нанкин от декември 1937 г. са забранени и цензурирани.

   Скрита е и историята на зловещия Отряд 371, който се е занимавал с медицински експерименти и опити за създаване на биологично оръжие - заразяват пленници с антракс, чума и какво ли още не. Никой от тези лекари-чудовища не е обвинен - САЩ прибират цялата документация.

   Забранена тема е и съдбата на оцелелите от атомните бомардировки. Истината е, че японците трудно приемат различните – затова и 70-80% от тях никога не си намират работа.

   Ще спра дотук. Ерна Парис обхожда и САЩ, и Южна Африка и разказите й са потресаващи. Но е Коледа, не искам повече да нагнетявам деня ви.

   Книгата е великолепно замислена и написана. Размислите на Парис са аргументирани с богата палитра гледни точки както на обикновени хора, така и на лица, които имат отношение към събитията. Тя умело се дистанцира от еврейския си произход и признава, че правото на съществуване на съвременен Израел се измести от древната история към страданията на жертвите на Холокоста.

      Окончателен списък и линкове към анотациите на прочетените заглавия в Малката зимна книжна олимпиада 2009/2010.

Ранд, Айн. Атлас изправи рамене. Т 3. С: Изток-Запад 2009.

Ранд, Айн. Изворът. С: Изток-Запад 2006.

Мюсо, Гийом. Ще бъдеш ли тук? С: Изток-Запад 2009.

Гуортни, Дж., Строуп, Р. Какво всеки трябва да знае за икономиката и просперитета. С: Изток-Запад 2009.

Ерну, Василе. Роден в СССР. С: КХ 2009.

Макюън, Иън. Изкупление. С: Колибри 2009.

Басара, Светислав. Легенда за велосипедистите. С: Колибри 2009.

Адамс, Дъглас. Сьомгата на съмнението. С: Бард 2003.

Димитров, Тихомир. Душа назаем. С: 2008.

Харви, Робърт. В капана на глобалния хаос. С: Анимар 2009.

Паксман, Джеръми. Политическото животно. С: Еднорог 2003.

Уайт, М., Грибин, Дж. Стивън Хокинг. С: A&T publishing 2004.

Парис, Ерна. Дълги сенки. С: Парадокс 2007.

Паолини, Кристофър. Бризингър. Плд: Хермес 2009.

Азимов, Айзък, Силвърбърг, Р. Дете на времето. Плд: Летера 1993.               

  Внушителният труд на Джаред Даймънд "Колапсът. Човешките общества между успеха и провала" стряска на пръв поглед, но всъщност хартията лъже - текстът е нормалните 700 страници и има още петдесетина бележки. На тази ограничена площ обаче големият учен е успял с размах да опише картини отпреди векове, да ги свърже със съвременните реалности и да изведе на преден план стремителния ни уклон към самоубийство, както преди това изследва из основи раждането на цивилизациите в “Пушки, вируси и стомана”.

    Ключовата дума в изследването му е ЕКОЦИД – неволно екологично самоубийство, което се отнася за общества, които сами са причинявали необратими промени в околната си среда, в резултат на които са изчезвали. А тези промени влизат в следните категории:

- обезлесяване
- системно разрушаване на околната среда
- ерозия, салинизация и изчезване на плодородните почви
- регулацията на водите
- прекомерният (“хищнически”) лов и риболов
- внесени отвън животински и растителни видове
- пренаселеност
- нарастващи индивидуални потребности

   Според Даймънд често последните две водят до първите в една опасна спирала на нарастваща консумация.

   В съвремието пък има и четири допълнителни фактора:
- климатични промени
- натрупване на токсични химикали
- изчерпване на енергийните ресурси
- експлоатацията на планетата

    Търсейки следите на тези влияния, Даймънд повежда в разходки сред загинали общества - Великденския остров, триъгълника на островите Мангарева, Питкерн, Хендерсън (линковете са към отделни статии във Всичколандия), анасазите в днешния американски югозапад, маите и викингите в разселванията им от Норвегия в Исландия, Гренландия и Северна Америка (няколко века преди Колумб, естествено).

   За последните не съм писал отделно и затова ще сложа тук няколко думи. Колонията им в Гренландия оцелява цели 350 години при ужасяващи условия, но според Даймънд е можел да издържи и още, ако не са допуснати някои грешки.

  Например те строяли църкви и катедрала, които са излишно големи спрямо населението. Имали са непонятно табу върху риболова, никой не знае защо не са ловили риба, а са гладували при изобилието й. Гледат крави, които не са добри за този климат, вместо кози и овци. Не умеят да ловят някои видове тюлени, защото не искат да се учат от инуитите. Вместо това враждуват и се отказват от търговия с тях, защото се възприемат като част от християнска Европа, тоест са на по-високо ниво.
   За разлика от гренландските викинги инуитите са перфектно присобени, нападат дори китове с лодки. Те живеят в иглута, топлят се с китова мас, но норвежците упорито строят къщи с оскъдните дървета и се отопляват с лишеи. При редките контакти с Норвегия в корабите има основно луксозни стоки за военните и църковните лидери, а не жизненоважните желязо и дървесина. И така грешка след грешка, към XIV век колонията загива.

   Джаред Даймънд се спира и на едно общество, което е успяло да надмогне екологичните проблеми - Япония. Там също се били запътили към обезслесяване, но строги мерки на властващите са променили напълно тенденцията и в наши дни огромна част от територията на островите е покрита с дървета. За сметка на това нуждите на японската индустрия обезлесяват брутално Южна Америка.

   Във втората част на книгата авторът насочва внимание към съвременните екоциди - в Руанда, довели до тотален геноцид (научих много неща за допълнителните фактори, довели до него, извън елементарните внушения на Холивуд и BBC).

  После разказва за остров Испаньола, където две държави - Хаити и Доминиканската република, се справят по различен начин с проблема (но Даймънд не споменава и дума, че в Хаити  не може да се установи силна власт заради кървави преврати, инспирирани от ЦРУ).

   Цяла глава е отделена на Китай, чиито изумителен напредък е изцяло за сметка на природната сред, а накрая Даймънд се спира обширно на тежките екологични проблеми на Австралия, пострадала най-вече заради опитите си да имитира британското стопанство в една коренно различна среда.

   Последната част на "Колапсът" е посветена на изводите. Авторът е направил великолепен синтез на натрупаната информация, отчита сериозни фактори като отношението на самите общества към вредата, която нанасят, влиянието на световните корпорации, като посочва примери в положителна и отрицателна посока, както и накрая посочва очевидната нужда от книгата му - осъзнаването, че всички живеем на една планета, която се движи стремително към самоунищожение.

   Останах доволен от прочетенето, научих много неща, които обикновено остават скрити, а са важни за разбирането на събитията. Не ми допадна, че Даймънд се стреми да бъде свръхполитически коректен и да не внушава ролята на властта и близкия до нея едър бизнес в унищожението на природата. Защото ми се струва ясно, че върхушката има много повече отговорност, отколкото беднякът, отсякъл дърво за отопление.

    Но изводите на Даймънд са аргументирани и ясни - общества в миналото са загивали заради неразумното използване на ресурсите и е абсурдно да мислим, че ще избегнем тази участ, ако не променим отношението си към света. А това може да стане само с обуздаване на яростния консумативизъм, в чиито плен сме попаднали.

Виж обезвателно и

   Ето това е мощен роман – от онези, които те сграбчват (заглавието е безспорно сполучливо), извиват душата, превземат мислите ти и задължително се появяват в сънищата. От книгите, които едновременно намразваш и в които се влюбваш. Тези, които препрочиташ, искаш или не.

    Марко Видойкович е доста разностранна личност - писател, журналист (бил е редактор на сръбските издания на „Playboy” и „Maxim”, щастливецът му не един), а също и певец в пънк банда. Той твърди, че действието в романа почива на документална основа, а самото то се развива сред студентските протести срещу режима на Милошевич през зимата на 1996-97 г.

   Главният герой е един от неформалните лидери на тези протести. Той е мръсен, агресивен, непокорен и бездушен. Не му пука от нищо и никой, смело влиза в схватки с полицията и приема побоищата като нормална част от живота. Мечтае за свалянето на Милошевич, но не личи да има и идея какво ще дойде след него.

   В един момент в живота му нахлува красавицата Нада, която знае твърде много за него и… бъдещето му. След това събитията поемат в бясно темпо и около тях светът се завърта в неспирна въртележка на митинги, побоища, секс и трева.

   Романът е нецензурен по начин, който ми допадна – не се псува заради скандалността, а речта е проста, естествено примитивна и мощна. Действието е увличащо, скача непрестанно вътре-вън и не оставя и страница спокойствие. Краят малко ме изненада, някакси градацията на събитията се изкачваше нагоре, а в един момент стихна, но това си е авторово решение.

   Книгата си заслужава твърдо. От нея струи тази стихийност, която само мечтаем да видим у нашего брата българските младежи. И не ми се вярва да има шанс да изразим нещо подобно някога, за добро или зло.

   Вижте обезателно какво е написал и Захари Карабашлиев за романа!

   По принцип книга с подобно бомбастично име – “Фриц Колбе: Един шпионин в сърцето на Третия райх ”, трудно би привлякла вниманието ми. По случайност я взех с намаление Панаира на книгата през май и се оказа, че не съм сбъркал.

   Френският историк Люка Дьолатр разказва удивителната история на един истински герой от Втората световна война, който за почуда е напълно неизвестен днес. Това е Фриц Колбе, смел германски чиновник, който през периода 1943-1945 г. предава на американското разузнаване в Швейцария над 1600 строго секретни дипломатически телеграми.

    Той работи в германското министерство на външните работи и през ръцете му всекидневно минават десетки секретни доклади от целия свят. Колбе педантично с ъбира, преписва и заснема най-важните от тях, които при огромен риск пренася и предава в Швейцария на Алън Дълес, ръководител на американското разузнаване. Бъдещият шеф на ЦРУ изрично посочва, че Колбе е най-важният шпионин, който САЩ са имали през войната.

  Немецът  рисува карта на местоположението на Вълчата бърлога на Хитлер, обяснява кои заводи са ключови за немската военна машина, дава сведения за немските шпиони при съюзниците, за ракетите Фау-1 и Фау-2… Сред най-ценните документи са подробни немски доклади за военните бази на японците, които улесняват неимоверно американското настъпление в Тихия океан.

   Куриозното е, че след войната Колбе трудно си намира работа в Германия. Заслугите му към Съюзниците излизат наяве и в демократичната ФРГ той е считан за предател. Затова и до наши дни името му е незаслужено е потънало в забвение.

   Книгата на Дьолатр е лека и приятна, особено ми допадна, че всеки важен факт е придружен с бележка накрая на книгата за източника му. Това показва професионализма на историка и повдига силно стойността на написаното. Подвизите на Колбе наистина нямат нужда от художествена измислица – фактите са напълно достатъчни.