Книголандия

   Исках последното ревю за 2011 г. да бъде на специална книга, а няма друга като “Сянката на вятъра” за мен. Снощи пък имах среща с една близка приятелка, живееща в Милано, и не много изненадващо се оказа, че и тя обожава Сафон и го чете на италиански, а сега иска “Играта на ангела” на български, за да му се наслади напълно.

   Обичам “Сянката на вятъра” както никоя досега, незнайно защо точно, но какво ли е винаги ясно в този живот? Това е романът, който съм препоръчвал най-много в живота си, за мен това е сред най-добрите романи, писани някога изобщо. Сафон е магьосник на словото и нищо по-малко, нищо че подобни думи се поизтъркват от фриволната употреба на продавачи на книги, това най-противно ми определение за хора, които считат книгата за стока, а не преживяване.

   Тази година няма да правя сумарна класация на прочетенетото, след като вече направих две – за първата половина на годината и цялостна за двугодишния период на съществуване на Книголандия. Написах една пространна статия за книгоиздаването у нас, незагубила своята актуалност, книговодител за отминалия панаир, както и текст с равносметката от него.

   Беше прекрасна година, до голяма степен заради всички вас и особено на Алекс Кръстев, с който продължаваме прекрасния проект за книжарницата на добрите книги: “Книга за теб”, която в последния месец на годината доказа, че е завоювала място на книжния пазар със своята уникалност. Гордея се с блога и книжарницата, с всичко, което правя в “Изток-Запад”, гордея се, че имам толкова много книжни хора около мен, реално или виртуално. Благодаря ви.

  А сега ви оставям с новия ми поглед за една велика книга, която ще бъде препрочитана отново и отново:

  Когато през август 2010 г. прочетох за първи път “Сянката на вятъра”, аз буквално потънах в нея. Удавих се в страниците, исках да отложа стигането на дъното, но не можех и стръвно изчитах страница след страница. За да достигна края в миг и да затворя книгата в сърцето си, да я запечатам завинаги, една от малкото книги, които съм допуснал там безвъзвратно.

   Сега бе различно. Знаех че тази среща ще дойде отново, бе неизбежно, колкото и да нямам време да препрочитам. Но Сафон си беше запазил нова среща с мен от мига, в който затворих книгата предния път. И знаех, че сега ще се насладя на цялото потъване, ще изследвам всяко разклонение, ще търся знаците, които водят към магията на тези страници. Четох книгата поне двойно по-дълго, отколкото предния път. Връщах се, препрочитах, оставях я, визуализирах сцени и лица, претворявах в себе си ритъма на думите и събитията. Слях се с ритъма на Сафон (и прекрасната Светла Христова) и се оставих да ме носят по своето течение, ако и то да затъва в каналите на ужаса понякога.

   Жулиан и Пенелопе. Даниел и Беатрис. Две двойки, отделени от времето, но събрани от писеца на една уж легендарна писалка и последния екземпляр на един роман, загробен в Гробището на забравените книги. Дяволът преследва този роман и убива всеки, който има нещо общо с него и неговия автор. “Сянката на вятъра” трябва да бъде изличена от лицето на земята, а с нея и цялата прокълната демонична история, първопричината за нейното написване. Книга, зачената с кръвта на младенец.

    Лабиринти се стелят сред тези страници. Обгърнати в мъгли, героите едва-що виждат промеждутъци тук таме и следват неясните кървави следи, превърнали се в мастилени знаци. Те са разпростряни из вълшебната книжарница на Семпере и неговия млад син Даниел, из къщите на богаташката фамилия Алдая, в манастир, старчески дом, дори в бордея на един необикновен просяк. Времето не може да заличи тези следи, нищо не може да ги заличи. И колкото и да са невидими, също както сянката на вятъра, толкова и са реални и протягат пипала към настоящето на тези, които ги търсят. А в пипалата има клечки кибрит и аромат на жертвено аутодафе в името на забранена любов…

   Над тази Барселона слънце не изгрява. И по-добре.

    Първата ми среща с Орсън Скот Кард определено се оказа забавна и ще бъде продължена в бъдеще, неминуемо и със сагата за Ендър. За нея досега не се бях сещал, но май трябва да се прочете, ако е наистина сред най-великите фантастики евър, както прочетох.

   “Следотърсачът” е първа част от сага, която искрено се надявам да не надмине трилогия поради непоносимостта ми към разводнени многотомия. Историята напомня на “Живият хаос” на Патрик Нес – отново имаме колонизирана планета, населена от земляни след унищожителна намеса в местната екосистема, а вместо политическорелигиозни има невидими Стени между различни територии, непреминаеми за жителите в оградените пространства.

  Фантастичната нишка е свързана с различни способности в три деца, всяко от които допълва останалите – главният герой Риг умее да вижда следите на живите същества, оставени дори преди хилядолетия, неговият приятел Умбро манипулира времето и дори променя вече случили се събития, а сестрата на Риг – Парам – е способна да изпада в забавено време, при което става невидима, но се движи безкрайно бавно.

   Романът проследява успоредно пътешествието на земляните до новата планета и бъркотиите около него, свързани с времето и пространството, и приключенията на Риг, Умбро и бившия войник Самуна, който жадува да избяга от скучния живот на ханджия по реката. Риг е обучен от загадъчен скитник, който е мислил за свой баща, и умее цял куп неща, основните от които май са красноречието, високопарното остроумие и логическите трикове. Това е оказва полезна способност, когато от дивата местност, в която е израснал, попада сред цивилизацията на града О и столицата Ареса Сесамо, където се вихрят политически противоборства, в центъра на които е именно Риг и не-много-изненадващият му благороден произход.

   Започва една голяма бъркотия, която неколкократно е променяна с намеси във времето, до момента, в който компанията поема към Стената, преследвана от войниците на генерал Гражданин. Там част от загадките се изясняват и остава очакване за следващата част…

    Орсън Скот Кард пише чудесно, като освен чисто забавната част има и сериозна поднишка на изследване на правото на земляните да завладяват чужди територии, както и обследване на психиката на масите и всякаквите революционни власти, налагащи своите нови, “полезни за всички”, правила. Логическите битки между спорещите в романа са изпипани и единственото неприятно за мен нещо беше хронологичната бъркотия с прескачанията в миналото, с които се променя и настоящето, но обследването на различните възможности на тази способност е описано добре в разсъжденията на героите. Загадките са относително прозрачни, но все пак е оставено достатъчно място за нови чудеса в следващите части, особено в областта на изследването на паралелни еволюции от обща изходна точка, но няма да издам нищичко защо това се налага.

   “Следотърсачът” е едно наистина добро начало и се надявам в обзоримо бъдеще да четем и следваща част на приключенията на Риг и компания.

   А как пишат тези шведи! Още Стиг Ларшон и неговата трилогия “Милениум” разби предразсъдъците ми към кримитрилърите, а сега Йон Айвиде Линдквист с “Покани ме да вляза” окончателно затвърди в мен убеждението, че най-директната проза принадлежи именно на шведските автори. Проза, която хапе, със или без фантастични елементи.

   Линдквист започва да говори на “ти” от първата страница, допуска те до същината на героите от първия ред, не оставя неосветени дълбочини, не скрива нищо. Вместо това допира мастилен нож до гърлото ти, впримчва те в книжна примка и те кара да четеш още и още, да задишаш с всеки един от героите, никой от които не е невинен, никой от които не е “герой” в класическия смисъл на думата. Всеки е омърсен от живота около него.

   Малкото момченце – Оскар – е тормозено от хулигани хлапе, което не се свени да краде редовно от магазините. Малкото момиченце – Ели – е всъщност 200-годишен вампир, който иска своята дажба кръв на всяка цена. Около тях мъждукат животите на околните, жертви на живота, жертви на жаждата за кръв – те са педофилът - роб на своите страсти, кварталните пияници, оплетени в своята мизерия, полицаят – садист, използващ религията за прикритие, разкапани семейства, наркотици, гнилоч от първото до последното стъпало на блоковете на квартала Блакеберг. И всичко това разказано през очите на деца – тихо, спокойно, предопределено, без миг чудене възможно ли е да е другояче. Галактика фар, фар ауей от “Пипи Дългото чорапче” и онези, другите шведски дечурлига.

   Липсата на невинни предопределя и непредсказуемостта на сюжета. Малкият Оскар трябва да се справи с мъчителите си, да приеме, че дружи с чудовище, да опази разсъдъка си. Приятелчето Томи трябва да приеме за пастрок омразно ченге, докато организира обири, наркосбирки и му предстои среща с мъртвия му баща. Виргиния със загубения живот трябва да подслони чудовище в себе си и да реши как ще продължи. Зверовете от училището, толкова напомнящи на бандата на Хенри от “То” на Кинг, ще потънат в страстта към отмъщение… и няма да изплуват, буквално.

   Линдквист пише прямо, директно, безмилостно. Това не е детска история, не е и вампирски хорър в обичайния смисъл, разказана е в лековатия и толкова дълбаещ стил на “Крадецът на книги”, да речем. “Покани ме да вляза” е история от съседния вход, от отсрещния блок, а защо не и да е на прага ви…

  Поканете я да влезе, заслужава си.

    Това е Книга, която не би трябвало да има нужда да бъде писана. Но както Докинс посочва още в началото, потискащо много хора са се вкопчили в безумната идея за планета на няколко хиляди години, едновременно сътворение на всички живи същества на планетата, че и въртене на Слънцето около Земята пътем. Всичко, заради което трябваше да се напише и величествената “Делюзията Бог”. И заради което се налага да съществува “Най-великото шоу на Земята”. Може би трябва да сме благодарни на креационистите с вяра вместо мозък – те са движещата сила на интелектуални гиганти като Докинс и борбата с религиозната агресия към децата (и не само) мотивира създаването на такива книги.

   Знам че “Най-великото шоу на Земята” ще бъде купена и прочетена само от хора, които по принцип са наясно и са убедени (опитвам се да избягвам “вярват”, защото каква вяра, когато доказателствата са недвусмислени?) в истинността на теорията за еволюцията. Но въпреки това тя дава нужните оръжия за борба с шумни, нагли, самодоволни и алчни креационисти, които се опитват да обсебят умовете на хората с лесносмилаемите си брътвежи. Малко по малко чутурите им увират, де, макар и не на всички – още в началото на Докинс дава примери как креационисти прилапват еволюционната теория и я преработват в унисон със “свещените” си писания, отговорни за смъртта на милиони.

   На първо място е важно да се каже защо говорим още за теория на Дарвин? Креационистите използват фриволно и манипулативно “теория” като нещо предполагаемо, но недоказано, докато този термин си има съвсем друго значение: “Схема или система от идеи или твърдения, дадени като обяснение или описание на група факти или феномени; хипотеза, която е потвърдена или установена чрез наблюдение или експериментиране и приета като изложение на известни факти; изложение на нещо, смятано за основен закон, принцип или причина за познато или наблюдавано явление”.

   ТЕОРИЯТА НА ДАРВИН Е ФАКТ.

ДОКАЗАН БЕЗСПОРНО И АБСОЛЮТНО
НЕОСПОРИМ КЪМ ТОЗИ МОМЕНТ.

    И казвам “към този момент”, защото науката не е религия и всичко може да бъде поправено и допълнено. Доказателствата за истинността на Дарвиновата теория са безброй – да речем, фосилите. Докинс посочва, че никога и по никой начин намерени фосили в различните геологически пластове не са противоречали на изработените хронологически таблици на развитието на живота – както той неколкократно казва, дори един фосил на по-късен вид, открит във предходен геологически пласт, би разрушил теорията за еволюцията, но това просто не се случва. Митовете за обратното са си точно това – митове, с които е безпределно лесно да се пълни нета.

    Извършваното от човека опитомяване показва неудържимата мощ на насочваната еволюция, която сбира в кратки периоди промени, които в природата отнемат милиони години. Само за няколко века от едно прилично на плевел растение са създадени броколите, карфиола, къдравото зеле, алабаша, брюкселското зеле, зеленатата салата, римския карфиол и купищата други видове под общо име “зеле”. В животинския свят най-ярък пример за това е опитомяването на вълка, което в наши дни се е изродило до създаването на крайно идиотски породи, от които, ако един вълк можеше да осъзнае родството си с тях, навярно би се метнал сам в някоя пропаст.

   Всъщност оттук видимо може да се прокара и изключително важното уточнение, че еволюцията не се движи планирано към по-сложни и приспособени организми, а процесът е много по-сложен и многообразен. Идеята за “стълбата на живота”, която беше набита в мен от кабинета по биология в прогимназията – долу едноклетъчно – горе бозайници и хора – е мит. Еволюцията не се развива по един ствол, а по милиони едновременно. Затова и вечното мръкане за “липсващи звена” е фалшиво и лицемерно. Никое съвременно животно не е еволюирало от друго. Ние не сме произлезли от маймуните, нито някой бозайник е произлязал от влечуго – всички ние имаме общи прародители, които може да нямат нищо общо с разглежданите крайни форми, но са дали началото на различни клони, които милионите години са променили до неузнаваемост.

  И нещо не по-малко важно - няма по-висши и по-нисши животни. Всички имат общи прародители, които в крайна сметка правят всички ни братовчеди, но не и преки потомци. Повтарям за неразбралите, слушащи религиозни идиоти – НИЕ НЕ ПРОИЗЛИЗАМЕ ОТ МАЙМУНИТЕ.

  Докинс е учен от класа и знае, че понякога науката трябва да се обясни от нищото. Затова в книгата обширно се спира на различните методи на датировка и как взаимно те се коригират, за да се получат относително точни цифри – дали валидни за хилядолетия или милиони години, при немалката възраст на нашата планета и бавността на еволюционния процес те са полезни и важни.

   Еволюцията може да бъде наблюдавана отблизо тук и сега и това е също ярко доказателство – при определени условия за нея не са нужни хилядолетия и дори милиони години. Докинс описва опити с гущери на хърватски острови, които само за 30-годишен срок еволюират видимо в съгласуваност с промяната на хабитата им. В този ред на мисли бих добавил и примера с една британска пеперуда, чийто “оригинален” цвят е светъл, за да се слива с кората на дърветата, на които каца. От мръсничкото индустриално развитие в края на XIX век дърветата “получават” по-тъмна украска и скоростно пеперудите в течение само на няколко поколения също потъмняват. След отстраняването на замърсяването дърветата възвръщат своя цвят и не е чудно, че скоро и популацията на пеперуди отново избледнява. Или пък гърмящите змии в САЩ, които вече не са “гърмящи” – звукът, който обикновено им докарва куршум, вече го няма.

   Други опити с едни от любимите ми рибки – гупите – недвусмислено показват, че в рамките на само няколко поколения разликите в околната среда довеждат до качествена и количествена промяна в наследниците им. Красивите цветни мъжки се надпреварват за женското внимание, но прекалената пъстрота води и до излишно хищническо внимание – промяната на количеството хищници закономерно води до увеличаване или намаляване на пъстротата на мъжките екземпляри, които все пак трябва и да успяват да привлекат женското внимание, докато спасяват кож… люспите си от хищници. Не им е леко, но в моя аквариум си нямат проблеми с това. 

  Защо сме това, което сме. Докинс описва, че цялата ранна еволюция на гръбначните е протекла във вода и там са все още голямата част от оцелелите видове. 99 % от развитието на нашите прародители е протекло при ходене на четири крака, което води и до огромните ни проблеми с изправения стоеж, който е безкрайно полезен, но телата ни все още не са и навярно никога няма да бъдат естествено напълно приспособени към него.

   Човешкото или кое да е животинско тяло не е съвършено, защото не е “създадено по образ и подобие” – то е пълно с кръпки и нагласяние, отгласи от милиони години опити на слепи улици или успешни магистрали. Докинс посочва фрапиращия пример за един нерв, който при рибите е дълъг само няколко сантиметра и върши чудесно своята функция, докато същия нерв при жирафите е достигнал няколко метра дължина в шията им, защото така и не се е появила еволюционната промяна, която да промени посоката му. Същото положение е и с човешките семепроводи, които са доста неудобно увъртяни заради древни унаследявания, както и цялостния хаос от вътрешни органи, разположени ни най-малко рационално, както знае всеки фен на зловещи реалистичните медицински сериали или филми със зомбита.

   Еволюцията не е контролирано изменение на зряла форма – тя е генетично изменение в програмата за растеж – зрелите форми не се променят, променят се техните наследници. И доста от книгата е посветена на ДНК , което си е само ДНК и не се интересува чие ДНК е – дали на човек, животно или растение. При определени условия тя може да се развързва и отново свързва произволно, но се свързва здраво и устойчиво само при наличие на сходства, което е още един шамар в лицето на псевдонауката с разни шарлатански кремове и всякакви ДНК-гадости.

    Научих толкова много неща от тази книга – да речем, че стволовете на дърветата са излишество и разхищение, рожба само на борбата за стигане до повече светлина. Дори и самотното високо дърво трябва да се разглежда в контекста на гората, в която би трябвало да стои. И че стволът фактически е само “данък”, който дървото “плаща”, за да се стигне до повече светлина. Но над определена дължина икономическата полза се губи и затова си има пределна дължина, която всеки вид е “склонен” да придобие. Или че антилопите не са бързи, за да избягат на хищника (опроставям доста, да), а за да изпреварят своите себеподобни – мисленето ни за тях като стадо с общи интереси не е вярно – една антолопа трябва просто да изпревари своя посестрима, за да има шанса да предаде гените си… Защото, както пише Докинс, животът в цялото му многообразие е само страничен разултат на желанието на гените да се разпространяват колкото се може повече и по-добре.

   В края на книгата има едно прекрасно приложение, наречено “Отричащите историята”, в което са описани серия социологически проучвания в САЩ и европейските държави относно еволюцията, бог и прочие, които демонстрират гротескното невежество в “ерата на знанието”, в която уж живеем. Моля ви, разгледайте внимателно таблиците – България и в двете таблици е сред потискащо невежите, и на ПЪРВО МЯСТО по хора без мнение. Докинс не обръща внимание на този факт, по-скоро посочва, че САЩ са дори пред Турция по процент от населението, вярващи в участието на висша сила. А мен ме влудяват числата, че нашенецът няма мнение, не му пука, все му е тая. Това е убийствено.

   Искрено впечатлен съм от оформлението на “Инфодар”, преводът е коректен и качествен, а мрънканията за корицата са породени само от снимките. В действителност е положен много фин лак, който прави чудесно отражение на малките снимки и създава една величествена картина на еволюцията в нейната пъстрота. Цветното приложение в края е страхотно! Издание, на което липсва само твърдата корица, но и така книгата е издадена перфектно.

   Обезателна за прочитане, една от най-важните книги по книжарниците в момента, една от тези, които ще препоръчвам до безкрай!

    За такива книги се пише трудно, мъчително. Нещо стисва гърлото ти, четеш, а отвътре ти дълбае, дупчи сърцето, оставя незапълними спомени.

  Детство като никое друго. Глад. И още глад, колкото се може повече глад. Почти колкото да се нахраниш с него и пак гладен да останеш. Глад глад не избива. “Глад”-ът на Хамсун е болезнен, но разбираем. Гладът на двете Кузминчета е смазващ, непрекъснат, неизчерпаем. Безкраен като вселената глад.

   Не си представяйте две окаяни деца, влачещи се без сили и просещи милостиня от безчувствените минувачи. Кузминчетата са перфектно приспособени към своята кошмарна реалност, в която аз и вие щяхме да загинем за седмица-две. Те са сирачета, които могат да откраднат за секунда, да избягат и за по-малко, да измислят и най-безумния план, за да се доберат до плячка. Дори да дълбаят тунел в замръзналата руска земя, за да се вмъкнат в жадуваната хлебарница, този рай на изобилието, на ХЛЯБА, от който те са виждали само малки късчета. Кузминчетата могат да ядат всичко, не се гнусят от нищо, щом са заедно, вселената ще се преобърне, но с нещо ще залъжат стомахчетата.

   Около тях бушува войната. Онази, която за руснаците е с главна буква, с или без теории от типа на Суворовата. Когато никой не се интересува от безбройните сираци, само да не се пречкат. И когато цели народи биват разместени, а на тяхно място заселват кой ли не. В ширналия се безлюден Кавказ попадат и сирачетата. Там храна се намира, трупат се запаси от безценно сладко… но има още нещо, има заплаха във въздуха, в напрежението, в изоставените ниви, в призраците на липсващите…

   Които може да се върнат. И да мъстят. Кузминчета, бягайте! Бягайте бързо, бягайте страстно, бягайте както само вие можете! Смъртта иска да ви изяде, нищо че животът не ви е угоил…

  Приставкин е унищожителен. През почти цялата книга разказва спокойно, дори весело, през смях, за патилата на двете братчета – Колка и Сашка – за ада, който те приемат за нормален живот. В Русия, която е загубила себе си. Гладът е нормален, болката е нормална, безумието е нормално. Нищо не може да изненада Кузминчетата, освен може би проявената добрина без нищо срещу нея, или пък срещата с жена, която може да се превърне в майка и колко страшно е всъщност това.

   Мога да пиша още много за тази велика книга. Още повече, че Приставкин разказва до голяма степен въз основа на своите спомени – това не е черногледа историческа фикция, не е и антиутопична измислица – това е реалност, отминала не толкова отдавна и все още съществуваща в гадните кътчета на планетата. Но да не навлизам в тази тема. “Пренощува облачето златно” е от книгите, които трябва да се четат в училище, за да се научат наглите хлапета, че светът не е създаден за тяхното лично егоистично удоволствие.

   Искам да преиздам тази книга. Престъпление е да я няма по книжарниците и захаросаната “тийн” литература да е единствената норма.

   Ех, Света гора (Holy wood)! Място на мечти наяве и впримчващи съновидения! Там, където 15-метрова жена се изкачва по огромна кула, а в ръцете й безсилно се е отпуснал Библиотекарят, а около тях пикират двама магьосници на метла. Където кучето Пляси с отрицателен интелект непрестанно тича насам-натам да спасява кой ли не от какво ли не, а дълбокомисленият пес Гаспод умело дирижира неговите страстни пориви. И най-важното – където се снима най-великият филм на всички времена – “Издухани”! – в който една любов се развива на фона на пламтящия в гражданска война Анкх-Морпорк. Пламтящ и в смисъл на горящ, но само негов макет, макар че е ясно, че далеч по-евтино е да се запали истинския, но нейсе. Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото е надушил златна жила и няма да я пусне доброволно…

   Това не е магия, естествено, всичко опира до техниката и използване на множество малки рисуващи духчета, чиито рисунки се завъртат бързо и зрителите виждат движещи се образи. Идеята за 25-я кадър си е тук и нищо не пречи да се приложи генерално – щом зрителите няма да го видят, нека седи поне няколко минути да внушава къде в града са най-вкусните гозби…

   Известността заради самата известност едва прохожда, а един златен рицар с меч в ръка трябва да опази острова от чудати същества, хранещи се с магията на екрана… е, да, имаме си и двама главни герои – тарикатът не-съвсем магьосник Виктор и мрачничката Джинджър, които ще изпаднат в цял куп беди преди да спасят света…

   Пратчет наистина е създал една от най-яките пародии на филмовия свят, която, ако бъде филмирана добре, ще надмине всякакви безмозъчни простотии, с които ни заливат в последно време. “Подвижни образи” е задължително четиво за всеки киноман!

   Други ревюта при Ламот и “Първи впечатления от последно прочетеното”.

   Ето и няколко откъса, които ме свалиха на земята от смях:

Сред непосветените се разпространяват какви ли не недомислици за магията. Хората дърдорят за мистична хармония, за космическо равновесие, за еднорози. В сравнение с истинската магия тези детинщини са като марионетка пред Кралския шекспиров театър.
Истинската магия е ръка, докоснала бутона на моторен трион, искра, паднала в буре с барут, въртоп в измеренията, запратил ви право в сърцето на звезда, пламтящ меч, който изгаря и дръжката си. По-добре да жонглираш със запалени факли в яма с мазут, вместо да си играеш с магията. По-добре да легнеш на пътя на хиляда слона.
Поне така твърдят магьосниците и може би затова изкопчват толкова умопомрачителни надници за заниманията си с тази проклетия.

 

— Какви студенти, бе? - изръмжа Архиканцлерът.
— Не се ли сещате, господине? Онези по-кльощавите и бледите? Нали сме в университет? Те са задължителна част от пейзажа като плъховете.

 

Джинджър стисна ръката на Виктор.
— Ей там неколцина стари дебелаци с фалшиви бради ти махат — излезе гласът й през стиснатите зъби и замръзналата усмивка.
— Да, според мен са магьосници.
Виктор също им се ухили.
— Единият подскача на инвалидната си количка и крещи „Ей-хей“ и „Юху-у-у“.
— Това е най-възрастният жив магьосник в целия свят.

 

Столът беше толкова претоварен, че някой от магьосниците изпадаше начесто и тичаше с вопли, докато пак се вкопчи в инвалидната количка.
Който и да управляваше, не беше голям майстор, затова столът криволичеше бясно по пътя, накрая изхвърча и се заби в стената на хамбара.
Единият селянин побутна другия.
— Туй съм го гледал по филмите. Всеки път същото. Нахълтват в хамбара и изфучават от другата страна, а покрай тях пърхат квачки.
Вторият селянин се облегна замислено на мотиката си.
— Туй си струва да се види.
— Право думаш.
— Щото вътре, момчето ми, има само двайсетина тона зеле.
Столът изскочи с трясък сред облак от квачки и се устреми бясно към пътя. Селяните се спогледаха.
— Брей, да го таковам…

  Още от чудесника: 

КРИВУНЦИ!!!  БЕГИ, КРИЙ СЕ, ИДАТ!!!

   Слушайте сега що ще ви думам, зер е некъв зимен смръз спекъл и требе се четат такива ми ти онакивини. Имаме си, значи, идно моме, дека май ке е вещица, га порасне, ма съга си е само малка фуста с говореща жаба, ужкимска книга с магии (ама хич не е такваз) и много мерак да оди да спасува малкото си братче, дека лошата крилца от магичнио свет е краднала.

    Она не е саминка, щот, сака, не сака, со нея са Нак Мак Фигъл, страннио народец от приказките, силни като Пипи, бързи кат Спиди Гонзалес, крадливи кат Джери. Па и сини кат смърфовете, ама де ще седиш да ги питаш отде са, отщо са. Они са тук и толкоз. И си плескат фогонска пуезия кат същи фогони, и си скиторят с Тифани кат съща Алиса от оная чудесинската страна.

   Думам ви аз, че туй книжле си е за по-малки, гаче под петнайсетина, ама много добрио превод на Катя Анчева (редакторо не видох) я е напраил едно бисерче, дека си заслужава повеке от мноо неща. Историята си е от Диско, ма не баш, Пратчет си знай работата да си спре перото и хем да вкара едни по-соленички, ем да са нескиваеми за по-младото, дето ще я отгръщува книгата.

Бесуващите лоши че бъдат усмирени, бленуващите добри ще бъдат осънотворени, щото нищо не е таквоз, що изглежда и нищо не е баш онакова, що го чакате.

Пратчетовска му работа, мискининът му с мискинин!

-----------------------------

P.S. Ако не е ясно – изключителният превод на Катя Анчева, която е предала говора на малките сини нагълчета по много добър начин с цялата пъстрота на българския език, прави от една видимо детска книжка нещо наистина страхотно за четене. Все пак феновете знаят и че от доста време има още един фенски превод на de Cyrvool, който също си заслужава да се види.

Още от магесника Пратчет: