Книголандия

   След месеци четене и туткане с ревюто “Черният лебед” на Насим Никълъс Талеб официално се настани на трона на най-трудна за представяне книга, измествайки от него разпънатата на Прокрустово ложе дюнска сага.

   Прочетох книгата два пъти, извадих 20 страници с бележки… и пак не мога да кажа вкратце за какво иде точно реч в нея. Да, има го видимият момент – за неочакваните събития, за слабостите на мисленето, което взема предвид минали събития и върху тях гради хипотези за настоящето и бъдещето, за цялата ни система на организиране и използване на знанието дори. Талеб разгромява немалко неща, в които не съм се съмнявал, но затова такива книги са толкова ценни – не да подхранват доволната ни самоувереност, а да дръпват килимчето изпод краката ни, което обичайному води до шумно тупване по задник (със или без тройно салто като в анимационен филм). Талеб се конфронтира жестоко с мисленето, което е вградено в моя светоглед – самата същност на историята, да речем – нейната обяснимост в мащабен план – и убедително доказва, че това е заблуда на жадните ни за обяснения мозъци. Ако не се лъжа, и при Стивън Пинкър имаше подобни обяснения, посветени на факта, че нашият разум има непрестанна нужда да измисля обяснения със задна дата за своите или чужди действия, които обяснения обаче рядко кореспондират с реално случилите се събития.

   Ок, ще се опитам да не се отплесвам в разсъждения, може би след  третия прочит на книгата (неминуем!) ще имам вече по-стабилна основа, на която да стъпя. Истината е, че ако има книга, на която бих отделил година за детайлно проучване и вникване във всеки детайл, това ще е тази.

   Черните лебеди, та черните лебеди – простичко казано, 11 септември е черен лебед, финансовата криза от последните години не е. Защото събитието “черен лебед” е:

Първо, то е рязко отдалечена стойност, тъй като е разположено извън сферата на обичайните очаквания, понеже нищо от миналото не е било в състояние убедително да ни насочи към възможността то да се случи. Второ, то има огромен ефект. Трето, въпреки статуса му на рязко отдалечена стойност човешката ни природа ни принуждава да скалъпваме обяснения за възникването на това събитие след факта и по този начин да го превръщаме в обяснимо и предвидимо.

    Една история от книгата силно ме впечатли. Талеб описва казино, в което е гостувал на някакъв семинар, и до чиито механизми на работа е получил достъп. В казиното били хвърлени стотици милиони долари за предотвратяване на измами, за защита от всеки възможен риск, свързан с този бизнес – включая мегамодерно технологично наблюдение и последните достижения на теорията на игрите (която Талеб погромява). Но черните лебеди си плуват…

   Четирите най-големи понесени или едва избегнати финансови загуби на казиното били точно “черни лебеди” – абсолютно непредсказуеми и невъзможни за застраховане от тях.

• 100 милиона долара загуба, когато независим изпълнител в основното им шоу бил осакатен от тигъра, с който спял в една стая. Било предвидено, че звярът може да се нахвърли на публиката, но не и това.
• Недоволен предприемач, пострадал (не е ясно физически или финансово – б.м.) при строежа на хотелска пристройка, направил опит да взриви казиното.
• Служител, натоварен да изпраща на данъчните формуляри за спечелени суми над определено ниво… просто ги прибирал в кашони под бюрото си години наред. Платили чудовищна глоба, останала необявена публично.
• Отвличане на дъщерята на собственика, който нарушил грубо хазартните закони, бъркайки в касата за откупа.

   Толкова за предвиждането на рисковете в това казино.

  Основната атака на Талеб се води на фронта на т.нар. от него платонизъм. Той казва: 

Наричам платонизъм склонността ни да бъркаме картата с територията, да спираме вниманието си на чисти и ясно дефинирани “форми”, били те обекти като триъгълниците, или социални понятия като утопиите, та дори и националностите. Когато тези чисти идеи и понятия се заселят в умовете ни, ние им отдаваме предимство пред други, не така елегантни обекти, онези, чиято структура е по-хаотична и по-неподатлива на обработка.

Платонизмът е това, което ни кара да смятаме, че разбираме повече, отколкото в действителност разбираме… 

Всеки, който търси потвърждение, ще намери достатъчно подобни примери, за да поддържа заблудата у себе си и у другите като него.

   Според Талеб към този “наивен емпиризъм” спада и подкрепянето на даден аргумент с поредица от красноречиви, потвърждаващи тезата цитати от мъртви автори… каквато са май огромна част от писаните днес книги.

   Той твърди, че осланянето на натрупаното знание е неприложимо в свят, който той нарича Екстремистан – формиран изцяло от неочаквани, непредвидени събития – вземете дори електричеството само, или интернет. Сега си давам сметка, че при Стивън Джонсън – “Как се раждат добрите идеи” – има допуснато точно това мислене – че обясняваме защо нещо се е случило със задна дата, а рядко отдаваме дан на случайността – дежурен пример: пеницилина.

… противно на множество наши мисловни навици, в нашия свят господства екстремното, непознатото и крайно невероятното (невероятно според настоящото ни познание), а през цялото време се занимаваме с общи приказки, наблягайки на познатото и повторяемото.

  Добър пример за тази логика е фантастичната книга на Майкъл Луис “Големият залог”, в която са описани историите на няколкото души, които са заложили на най-невероятното според масата финансисти – рухване на американския ипотечен пазар… и спечелили милиони от общата слепота.

  Талеб пише:

Човешкият ум страда от три болести, когато става въпрос за общуване с историята. Наричам ги триединство на непрозрачността. Те са:

• а. илюзията за разбиране, или как всеки си мисли, че знае какво става в свят, който е по-сложен (или по-подвластен на случайността), отколкото си въобразява;
• б. ретроспективното изкривяване, или как можем да правим оценка на нещата само постфактум, сякаш ги наблюдаваме в огледало за обратно виждане (историята изглежда по-ясна и подредена в учебниците по история, отколкото в емпиричната реалност);
• в. свръхоценяването на фактологическата информация и дефектът на авторитетните и образовани личности, особено когато създават категории – когато “платонифицират”.

  Според него историята в момента си на случване е абсолютно невидима за съвременниците, че никое облягане на миналото не може да даде отговори за сегашния момент. Талеб се разхожда из историята и показва (за мой личен ужас), че дебелите томове, които обясняват защо се е случило нещо, са… ахм, хм… скалъпени обяснения. Примерите му са много, два от тях са свързани с разпространението на религиите например, които са непредсказуем феномен за времето си – най-видим пример е мюсюлманството, което за кратко време буквално избухва и завладява огромни територии. Друга изненада е Световната война (за нас – I-та), чиито предпоставки за случване са изцяло създадени със задна дата. По време на никое събитие хората нямат усещане за мащабите му, за измеренията му, не подозират колко ще продължи – постфактум тези неща се дощрихират за запълване на картината.

    Талеб атакува и цялостната категоризация на света, слагането на етикети на общности от хора, на връзките между идеи и личности и общности. Той смята (доста убедително), че категориите са нещо относително – посочва например, че днешният съюз между християнските фундаменталисти и израелското лоби през XIX век би бил абсурден – тогава християните са антисемити, а мюсюлманите са закрилници на евреите… а либертарианците са леви (Петьо, не скачай, тогаз Ранд и Мизес не са били родени още).

   Същото е и с националностите, които създават удобен маркер за нашите мозъци (само от няколко века насам): националността според Талеб “ви помага да създадете страхотна история и задоволява глада ви за приписване на причини”.

   Биографиите и книгите от типа “как богатите стават богати”! Скорошният пример с трескавото некрофилно литературно обожествяване на починали известни личности просто ме задължава да цитирам Талеб дословно:

Цялата концепция на биографията се основава на произволното приписване на причинна връзка между конкретни черти и последвали събития.

   Погледнете гробището на провалилите се личности, казва Талеб – там е пълно с хора, които са имали кураж, поемали са рискове, били са пълни с оптимизъм… аха, точно както ви втъпляват хиляди боклучави книги за Тръмп, Джобс и сие.

  Експерти, икономисти, всякакви разбирачи – Талеб погромява методично цялата тази паразитна каста, самодоказваща нуждата от себе си. Според него експертите са винаги предубедени – в случаите, когато са прави, го отдават на собствените си дълбоки знания и познаване на проблема. Когато прогнозите са грешни, търсят оправдания, но никога в себе си – най-яркият пример за мен в тази посока е Франсис Фукуяма, който е чудовищно известен с една дълбоко погрешна, но простичко написана книга – и още си жъне лаври от изцяло грешните прогнози!

   Талеб пише за призивите на икономистите за постоянна оптимизация:

Ако дадем Майката Природа на икономистите, те ще се разправят с личните бъбреци: тъй като не се нуждаем и от двата през цялото време, ще бъде “по-ефективно” да ги продадем и да използваме едновременно един централизиран бъбрек. Освен това можете нощем да давате назаем очите си, тъй като нямате нужда от тях, за да сънувате.

  И към края нещо адски яко, което – ако се издаде отделно – ще бъде заклеймено вкупом от цялата здравна индустрия на планетата… не че това ще омаловажни безмилостната му логика.

   С ясното си мислене Талеб прави на пух и прах строгите тренировъчни режими и диетите. Обяснява, че е внесъл пълен хаос във физическия си режим – дълги, бавни разходки, резки, случайни спринтове, вдигане на тежести по произволен модел, хаотично ядене – понякога никакво – вкарва куп стресови фактори в живота си, защото според него това е вградено в организмите ни от хилядолетията като ловци. Според него телата ни имат нужда точно от това – от разнообразие, а не унифицирани, повтаряеми упражнения. Талеб свидетелства, че е подобрил както физическото, така и умственото си състояние след 2 години в този ритъм. Той пише:

Никой по време на плейстоцена не е тичал по 42 минути три пъти седмично, не е вдигал тежести всеки вторник и петък с тираничен (но иначе симпатичен) треньор и не е играл тенис в 11 ч. в събота. Не и ловците. Мятали сме се между крайностите: бягали сме, когато сме преследвали или сме били преследвани (понякога при изключително напрежение), и сме се разхождали безцелно през останалото време. Маратонското бягане е гадост, сътворена в съвремието ни.

  И накрая – вдъхновяващият абзац, който ще се запомни от цялата книга, ще бъде слаган по разни мантра картинки, ще бъде вграден в религията на позитивното мислене (абсолютна боза според Талеб) и т.н.:

Представете си прашинка до планета с размер, милиард пъти по-голям от този на нашата планета. Прашинката представлява вероятността да се родите; огромната планета – вероятността това да не се случи. Тайа че спрете да се ядосвате за дреболии… помнете, че самите вие сте черен лебед.

   Мисля, че ще се опитам да препрочитам книгата всяка година, както казах – това е една от Книгите, които интелектуално искам да смеля и по възможност да формирам мисленето си около част от нея – основно в областта да не формирам мисленето си около нищо :)

   Благодаря изрично на Майк Рам, който още преди години направи презентация на книгата и пося в мен ясното убеждение, че трябва да прочета тази книга. Поздравления и за “Инфодар”, които след успеха на първия тираж се осмелиха да пуснат допечатка със 150 страници разширение – наясно съм с финансовия риск от подобно решение, но като читател го адмирирам горещо!