Книголандия

   Безкрайно зает съм в последните дни, имам натрупани доста прочетени книги, но не и време за хубави ревюта. Затова е истинско щастие, когато имам гости като Златка Паскалева (преводачката на любимите ми Патрик Нес и Дерек Ланди), която чувства книгите точно като мен – като съкровено преживяване, като споделено чувство. За мен е чест да ви представя ревюто й за книга, която ще излезе на пазара в близките дни и няма да остане неоценена, сигурен съм.

    „Да свалиш луната” е дебют за британеца Грегъри Хюз, но без съмнение се нарежда сред най-нестандартните и завладяващи тийн текстове от последните години. Елегантна и смела книга за едно странно момиченце с опасен вкус към живота, за едно пътуване-търсене, за битки с чудовища с човешки лик, за хлъзгавата граница между действителността и фантазията – два еднакво страшни свята, които си оспорват властта над човешкото съзнание.

   Както в приказките, от далечния север на път тръгват братче и сестриче. Останали съвсем сами, те имат единствено взаимната си обич и надеждата, че някъде там ги чака дом и щастие. Щастието обаче лежи отвъд лабиринт от приключения с неясен изход, а домът съвсем спокойно може да се окаже не топъл и уютен, а просто изправителен. Защото приказна е само основата на разказаната история, но всички детайли са до болка реални и съвременни, а всеки знае, че в реалността щастливият край е винаги проблем.

    Боб е по-големият, на цели дванайсет години, и по всички показатели е обикновено момче – ходи на училище, мотае се с приятелите, сърцето му се къса по младата учителка по испански. „Обикновено” обаче не е определение, приложимо към семейството на Боб – майка му е починала, баща му е алкохолизирано бивше хипи, а колкото до малката сестричка Мари Клер… Е, за Мари Клер не важат никакви определения. В нея се смесват кръвта и традициите на Европа, на Америка, на канадските индианци, които са я отгледали и са я нарекли Плъхчето – „дивашко” име, напълно заместило „цивилизованото”. Плъхчето може да вижда в бъдещето, говори всички езици, знае всички песни, общува със света, превъплъщавайки се в десетки роли и не знае що е страх. В главата ù е вихър от индиански легенди, рап текстове, Франк Синатра и шоколадова мока, а очарованието от артистичното ù присъствие и способността ù за секунда да отличава добрите от лошите хора действат безотказно.

   Осиротели в родния си канадски град, Боб и Мари Клер поемат на път към Ню Йорк, за да търсят чичо си, който живее там. Вярно, той е търговец на наркотици, но пред алтернативата да бъдат прибрани от социалните власти и изпратени в сиропиталища, този факт направо бледнее. По улиците на американския Вавилон никой не е такъв, за какъвто се представя, възможностите са безкрайни, но късметът се сменя всяка минута. Само ексцентричка като Плъхчето може да се слее естествено със скоростта на живота, да следи стотиците лица, улиците, заведенията, звездната слава, гетата, престъпниците, да преживее истински светлата и тъмната страна на американската мечта и да плати цената за това. В сянката на Статуята на свободата се разиграва приключение, което преобръща представите за добро и зло, и поставя под съмнение онова, което всички сме свикнали да наричаме „щастие”.

   Написана с прекрасно чувство за хумор и изострен психологически усет, „Да свалиш луната” е сложна, съвсем не детска книга, която напълно заслужено е удостоена с наградата Booktrust teenage prize, чиито носители са още писатели като Патрик Нес и Нийл Геймън – имена, които дават ясна представа за силата и таланта на Грегъри Хюз. С предизвикателството на необичайния език на автора блестящо се справя българската преводачка Майре Буюклиева, а специални поздравления заслужават колегите от издателство „АртЛайн” за куража да издадат на български една особена книга, която далеч надхвърля стандарта на средностатистическото четиво.

   Последните думи все едно аз съм ги написал. Очаквайте скоро и моето ревю, няма да пропусна тази книга!

  Ново издателство – това си е новина. Особено ако не стартира с някоя продаваема жълтурия или слабителна литература за душата, а с фентъзи поредица. Заявените амбиции на собственика на “MBG Books” Александър Даков са да издава само такава литература и аз лично мога само да му стискам палци да успее, на тоя клон има още доста, доста място. Повече за него и издателството може да прочетете при Ана Хелс, която започна изключително интересна серия с интервюта на хора от бранша.

   “Гилдията на магьосниците” на Труди Канаван е книга първа от поредицата “Черният магьосник” и по своята структура ми се стори до голяма степен уводна, без претенции да задълбава, нито да наслагва още маркери за бъдното развитие на сагата – то си остава в мъгла, неясно остава каква ще е мисията на главната героиня, ясно е само, че тя има необикновено силни магически способности и толкоз. По подобен начин започна и “Името на вятъра” на Патрик Ротфус, въведение беше и целият първи том “Гласът на острието” на Джо Абъркромби, но тук нещата са определено насочени към по-млада аудитория, с ясна разделителна граница между добри и лоши и малко място за маневриране при смяна на позициите.

   Младото момиче Сония научава по крайно странен начин, че има магически способности – по време на ежегодното “прочистване” на улиците от отряди магьосници тя хвърля камък по тях и за всеобща (и основно нейна) изненада той пробива защитата и  поваля един от тях в прахта. Сония успява да избяга, но е в капан – магьосниците имат безброй умения, а цялото население живее в страх от тях, затова залавянето й очевидно е въпрос на време. Уж лошите магове обаче знаят, че трябва да намерят бързо момичето, защото освободената, но неканализирана магия може да срути целия град (в един момент ядосаната Сония става като героинята от “Подпалвачката” на Кинг).

   Половината книга е посветена на играта на котка и мишка между Сония и нейния приятел Сери и магьосническата гилдия, по време на която Труди Канаван всъщност описва света около тях, несправедливото му социално устройство и как се е стигнало до него. В останалата част Сония е вече в магьосническия Университет, където под наставничество се учи да управлява силата в себе си, но и по-важното – да вярва на магьосниците, които досега в живота й винаги са били символ на неведома и опасна сила. Около нея се завърта заговор, свързан с ниското й потекло, и в него основна жертва ще бъде нейният приятел Сери. Краят е предвидим, но отворен, което оставя добро очакване за следващия том.

   Признавам, подходих изключително добронамерено към книгата, както заради това, че е от ново издателство (затова няма да натяквам за видимите грешки), така и заради прекрасното и изчистено оформление на корицата; в последно време се преситих на мащабни корици с много действие в тях – скоро ще излязат две такива с епичен размах – на “Z-та световна война” на Макс Брукс и “Пътят на кралете” на Брандън Сандерсън, в която съм затънал в момента.

  “Гилдията на магьосниците” се чете изключително бързо и лесно и смятам, че е един добър прощъпулник за “MBG Books”. Успех!

  Десислава Стоянова отново гостува в Книголандия, след като преди време представи летливата “Всекидневно пиене” на Кингсли Еймис. Този път темата е една много по-различна книга, която май е успяла да се настани в душата й…

    В “По пътя към един приятел” на Нилс Фредерик Дал мъж разказва историята на момче на име Вилгот. То броди из ледените улици на Осло в търсене на малко топлина и внимание. Детската му наивност те кара да се усмихваш, болката му пълни очите ти със сълзи.

   През цялото време неистово желаеш да се спуснеш през страниците и да прегърнеш това дете. Искаш да му кажеш, че не е само, че някой го обича и разбира. Искаш да го спреш и да изкрещиш: „Прибери се у дома, Вилгот! Просто се прибери, моля те!”

  Той обаче няма как да те чуе. Всичко е сякаш неизбежно и все пак се надяваш, че ще успее да се измъкне... Какво може да намери едно момченце в търсене на приятелство и нежност? Отговорите са много и повечето от тях толкова плашещи, че не искаме да мислим за тях, а трябва!

   Докато върви към един приятел, момчето натрупва емоции, които скрива много дълбоко в детската си душа. Той ще ги таи в себе си като огромен слон, скрит в плевнята. Голямата тайна го обрича на самота. Скритите емоции го изолират. Истината може да е неудобна за обществото. Може да му пречи повече дори от огромен слон, в средата на Осло, но той трябва да я освободи и да освободи себе си от нея.

   Дочетох книгата в самолет, който летеше за Брюксел. Пристигнах разплакана на летището. Не ми пукаше, не ме притесняваше. Да ме гледат, колкото си искат, подсмърчаща, с размазан по бузите грим. Историята на Вилгот е от тези, които могат да разчувстват дори цинични егоисти като мен. Никой не ме попита дали съм добре, всички се правеха, че не забелязват. Както никой не попита Вилгот.

  Питайте, по дяволите!

   Има някаква магия около книгите на Патрик Ротфус, няма шега, няма измама. Видимо те са дебели, с нормален шрифт, всичко предполага, че четенето им си отнема време. Но когато простата сметка ти покаже, че си стоял до 3 часа сутринта, без и да помислиш за лягане, и си прочел 600 страници за около 5 часа, започваш да се замисляш. Има нещо в писането на този човек (отдавам почитанията си и на превода на Ангел Ангелов, разбира се), което просто те поглъща, и то без да се случват някакви мегаинтересни неща – Ротфус следва отблизо героя си, описва детайлно живота и приключенията му, без да бърза, без да изпреварва. Както си писах с някого – авторът обещава всичко да свърши в три тома – е, за два вече има толкова много загатнато, че третият том трябва да е поне 2000 страници, за да се запази стилът и всичко да бъде разказано подобаващо.

   Във втората част на втори том приключенията на Квоте продължават, а Патрик Ротфус ги прави от пикантни по-пикантни, след като в предните 2 книги – “Името на вятъра” и “Страхът на мъдреца I” останахме на сухо със секса… Младият магьосник е поел на мисия да се справи с разбойници, които затрудняват търговския път на Винтас, от която не се очаква да се върне. След изтощително и сложно претърсване на вековната гора разбойниците са намерени, а в тежката битка Квоте почти се самоубива, за да спаси себе си и отряда. По пътя назад нещата се нажежават до червено, когато той попада във вълшебното царство на Фелуриан, митична мъжеизтисквакча, която (логично за автор мъж) ще се окаже покорената… месеци и месеци палуване и магия ще превърнат наш Квоте в неотразим любовник.

   От креватните изпълнения героят скача направо в проблемите – понаучил легендарното адемско бойно изкуство и чудноват начин на говорене, той трябва да защити правото си да проникне в тайните на това мистериозно милитаризирано общество. На няколкостотин страници Квоте е основно бит, докато не схваща, че трябва да имаш повечко мозък, за да смелиш този свят.

   Назад към двореца, към Дена, към Университета и към изненадващото позамогване, най-сетне малко милост за бъдещия герой…

   Втората част на “Страхът на мъдреца” е много по-смела от първите, много по-жарка, но и озаптяваща читатели като мен, които политат в желание героят наистина да се окаже абсолютно велик и бързо да докаже на всички превъзходството си (както в крайна сметка досадилата ми серия за Ерагон на Паолини). Патрик Ротфус изгражда образа на героя си с абсолютно демонично търпение – тук той учи секса и любовта, там учи херметическо бойно изкуство, смирява гордостта си, подобрява се в магията – капка по капка авторът дълбае в душата на читателя, за да остави там книгата му своя отпечатък.

   В този том съвременната линия – от която се разказва – е много по-кратка, но и по-наситена. Двама войници влизат в страноприемницата на Квоте и го ограбват – вместо да се разправи лесно с тях, някога могъщият магьосник е пребит. С тази горчилка завършва и втората част. Остава третата, където Ротфус трябва да сбере величието и падението на един от най-плътните, най-реалните герои, на които съм попадал.

  P.S. Хич не ми се коментира позара на фигурата от иначе стилната корица. Всъщност коментира ми се :) Помните ли ония, дето танцуваха в полицейски униформи, докато Весо Маринов пееше за МВР? Ей на тях ми прилича.

  Не знам за какво се говори в тази книга. Не знам защо е написана. Не мога да разбера героите. Не схващам защо авторът ги среща и какво е следствието от това. Описанието на бунтовете в Гърция ми хареса, напомни ми на стихийността на “Хищни нокти” на Марко Видойкович. И все пак, защо авторът на “Островът” е седнал да напише “Господ слиза в Атина”?

   Александър Секулов е един от малкото нашенски автори, които уважавам – пише прекрасно и не е част от медийната машина на оная клика, която е окупирала публичното пространство и претендира за собственост върху образа на “писател/ка”. Но тази книга е абсолютно неясна за мен като сюжет, като развитие, като завършек.

  Трима главни герои. Александър – милионер-хипохондрик, който от ежедневно треперене над крехката си телесна машина се отдава на нощни побоища с полицията по улиците на Атина. Нещо като домашен любимец му е журналистът Фред, който трескаво отразява случващото се в гръцката столица, докато пропада в жестока и обсебваща любов към Клер – мистериозна омъжена красавица, която жъне мъжки сърца и вечеря с тях. Между тримата се оформя насилен любовен триъгълник, а Секулов непрестанно мести читетеля от изискани разговори между тях, изпълнени с безкрайни недомлъвки, към пространни сцени на насилие и битки между младежи и полицията.

   Животът на Александър, разчертан в охолство до 93-тата му година, се оказва застрашен, когато е арестуван за атака над полицай и предполагаемо съучастие в атентат. Фред е автор на снимката, която може да го вкара за дълго зад решетките, ако я предаде на властите. Клер… нямам и идея какво си мисли Клер, тотално енигматичен образ, който и за миг не ми допадна.

   Разочарован съм от книгата. Да, кризисната вакханлия при съседите дава благодатен фон за сюжети, но в този роман просто не припознавам нищичко, което да ме грабне, да ме захвърли, макар и мислено, по гръцките улици, да изстиска самодоволните ми пацифистки мисли и да ме запали с огъня на хаоса.

  Отделни пасажи са брилянтни, Секулов наистина има страхотен талант – “Човешкото в Господ е твърде много” е убийствено на място. Други метафори по-скоро имат нужда от доизпипване – “Жадна като кост на лисица в пустинята”, ако правилно си спомням, ме хвърли в недоумение.

   P.S. По-горе има линк към “Книга за теб”, тъй като в “Аз чета” има положително ревю за книгата, което по нашите правила означава, че все пак я препоръчваме. Аз не. Смятам обаче, че трябва на всяка цена да прочетете “Островът” от същия автор. Вижте и интервю със Секулов за книгата му.

    Проектът “Българ” ме грабна още от този страхотен трейлър, а после с нетърпение чаках и всеки епизод. Сериите може и да не са щедьоври до последната реплика и детайл, но са истински свеж полъх в българската хумористична анимация (която след “Тримата глупаци” май е в кома или аз пропускам нещо?).

  Какво можеше да се очаква, сериалът привлече голям интерес и… твърде малко пари. Създателите му направиха чудеса – страхотен сайт, куест с регистрация със смс (участвах с удоволствие), фен магазин с куп яки артикули, както и онлайн вестника “Сричка”, списван с любителски статии за героите от света на Българ.

  Поредната брънка от проекта пък е списанието “Българ”, което цели както да даде материален израз на творчеството на Неделчо Богданов и останалите от екипа, така и да финансира създаването на още епизоди от втори сезон. Като голям фен на сериала и героите, веднага се свързах със създателя и се уговорихме да разпространявам списанието и през моята книжарница “Книга за теб”, като буквално преди час десет бройки ми бяха донесени лично от Неделчо в офиса. Веднага изчетох списанието и съм впечатлен както от историйките, така и от великолепното оформление – така се прави! А вече и продадох две бройки на колегите в офиса :)

   Какво има в броя – Българ (ала Данте) попада в ада, на чиято порта пише “Надежда всяка тука оставете (изключете мобилните си телефони)”. Странстванията на Идиотикус Булгарикус започват с измама на Харон и укротяване на опърничавия пес Цербер… Следващата история е за поредния пъклен план на Пешо да измами невинния Аспарух, който логично се проваля и последният се озовава до Берлускони на мача “Милан-Интер”. Приключението на Мандибула ще го изправи в тежка битка с маймуни, а за десерт – моят любимец – Билко, ще интервюира в своето шоу Дебелия престъпник. Билко изцепва и нещо, с което съм адски съгласен:

  “Е как тъй нищо не казваш… Що за пиар е тва… Що просто не направите като всички нормални продуценти: яко билбордове, до обиколиш сутрешните блокове, постоянно да тръбите до втръсване, че ще е много як куеста, Ваня Щерева или Любен Дилов да се вдъхновят и да напишат книга…”

   Мда, баш тъй си е по нашите ширини, то си е видно, халтурници бол.

  Първият брой на списание “Българ” е супер, дано следващите са още по-добри и то заслужи мястото си под булгаристанското слънце!

   Пътешествието, започнало преди 3000 години с “Играта на Ендър”, намира своя край след две книги–шедьоври – “Говорителя на мъртвите” и “Ксеноцид” - в едно последно величаво действие – “Рожби на разума”.

   Ендър вече не е Ендър, дошъл е свършекът на могъщите ум и воля, които хилядолетия скитане не съумяха да сломят, но една любов, вглъбена в религиозно разочарование, успява да погуби – лично аз никак не бях очарован от решението на Кард да причини това на главния си герой, но…

  Разтроен физически, Ендър не може да продължава съществуването в тленната си обвивка, докато двете му алтер егота летят из галактиката, за да спасяват всичко. Младата Валънтайн, увлечена в любов, научава все повече за това да си човек, а младият Питър – за това да е различен от чудовищния Хегемон, чиято кожа е навлякъл. И двете неродени рожби на Ендъровия разум поемат задачата да спасят планетата Лузитания и видовете на нея, както и да открият кой командва Десколадата… и дали е възможна комуникацията с подобна чудовищна цивилизация.

  Населението на Лузитания – хора, бъгери и пекениноси е притихнало в очакване на бойните кораби, които ще решат съдбата й в един миг. Командирът на флотилията си има своите страхове, своите виждания за тази заповед, с която ще остане в историята като втория Ксеноцид – унищожител на разумен вид. Решението му не е леко, но трябва да бъде взето. Ракетата полита…

   Четвъртият разумен вид – витаещата сред световната мрежа Джейн е отрязана от своя живител – ансибалните връзки, осигуряващи мигновена комуникация между 100-те свята. Тяхното изключване и рестартиране цели да я премахне като вирус, но подготовката за спасението й е в ход – в едно се обединяват хилядолетният разум на Царицата на бъгерите, безкрайните дълбини на мрежата на живите дървета на прасенцата и човешката технологията. Джейн трябва да бъде опазена. На всяка цена.

   Всичко е на ръба на провала, всичко. Кард балансира на ръба на пропаст, преди да издърпа читателя от вперената в него смърт. Жертвите са достатъчно. Конгресът ще загуби тоталитарната си власт и нищо вече няма да е същото.

   Това е. Другата седмица ще има ревю за “Сянката на Ендър”, а дотогава ще съм прочел и оставащите две книги – “Сянката на хегемона” и “Играта на марионетките” и вече мисля за един мащабен текст за всички части – твърде много дълбини има в тях, за да останат само с разпокъсани ревюта.

  Терзийски, та Терзийски. Добре де, ето ви Терзийски! Светослав Терзийски и “Безпризорни ангели” е точно книга, която в главата ми се свързва безукорно с изд. “Жанет 45” – модерна проза без претенции за изключителност и протокласицизъм.

   Мила Мурати написа за него във “Фейсбук” думи, с които съм напълно съгласен:

Светльо Терзийски има добър, "натурален", малко грубоват стил на писане, не се взима насериозно, но почти достига сериозната литература по лековат начин. Един аха-аха добър писател, с находчив стил, приземен, тъжен, влюбен в реалността, до перверзия неприкрит, липсва му широта в темите, винаги имаш чувството, че пише за съседа или че разказва истории на маса... Един абсолютно не-интелектуален писател, нарцистично влюбен в грозната действителност...

   Точно това исках да ви напиша и аз. “Безпризорни ангели” е сборник с разкази за обикновените, нормални и трезвомислещи хора, които основно населяват планетата и точно това ги прави адски неинтересни за повечето нашенски писатели, които предпочитат да се центрират около по-“колоритни” образи (разбирай пройдохи, наркомани, алкохолици, набедили себе си за творци и прочие). По страниците на Терзийски има малко, но качествени истории: как човекът-Ангел трябва да заслужи името си чрез новия си бял пасат, как Алма става Душка, сдушква се яко с живота и пак се превръща в Алма, убийствената история за смъртоносната забранена любов “Неуспешен лов”, героят от порнофилми, превърнал се в тяхна жертва, и зрителят, вперил очи в него и пропускащ живота, за ангелския грях и разкаянието, тайните на женското сърце, неведоми и невъзможни, любоовта от първи и последващите погледи, за мултицета и други любови и малко казарма за гарнитура.

  Виждате, истории като всички други, но написани тихо, кротко, красиво и стоплящо – без излишни цинизми и битовизми, без търсене на сеира. Истории от съседната врата. Светослав Терзийски е от онези писатели, които няма да бъдат канени по сутрешните блогове, няма да бъдат изтипосвани с интервюта из лъскави списания, снимани с лъскав костюм за 4000 лв. и димяща пура за 300 лв. в ръка, вместо това ще си намира мястото в библиотеките на този и на онзи, ще бъдат препрочитани нарядко.

   Терзийски безспорно си заслужава и силно го препоръчвам.

    Книга с книга на Олдъс Хъксли не си приличат. “Геният и богинята” е толкова различна от “Прекрасният нов свят” или “Лебедът умира след много лета” , че направо не мога да си ги навържа да са излезли от един ум, но това са фактите. Този роман е неговият предпоследен и в него Хъксли (поне за мен) наистина достига висините на писането като съкровено изживяване. Като докосване до тленното безсмъртие. Защото няма тайни за писателското перо, или както казва единият герой: „Най-твърдият обет е суха слама в пожара на кръвта” – цитира той. – По-скоро бих поверил дъщерите си на Казанова, отколкото тайните си на някой новелист. Литературните огньове са по-горещи от сексуалните. А литературните клетви са по-голяма слама за огъня от брачните или монашеските”.

   Всъщност най-доброто ревю за тази книга е на Мила Ташева, няма как да го напиша така, признавам.

   Но да ви обрисувам поне накратко за какво иде реч. Младокът Джон Ривър е непростимо девствен на 28 години, отгледан в желязната хватка на любяващата си религиозно-обсесивна майка. В стремеж към спасение, той успява да “избяга” в друг град и заживява със семейство Маартенс, състоящо се от Хенри Маартенс – гениален мъж с всички абсурд, произтичащи от рехавата му връзка със света, Кейт – доста по-младата му съпруга – олицетворение на всички знайни и незнайни богини (бели или не) за Джон, и техните две деца, едното от които е без значение за разказа, но другото… една напориста млада дама със страстно въжделение да е Лолита, а нейният Хумберт ще да е именно новодошлият.

   Джон е най-сетне свободен. И, влюбен до полуда в Богинята, признава:

Нещастната ми майка – каза той. – Сигурно е било възможно да бъда по-нежен към нея. Но колкото и нежен да бъдех, това нямаше да промени основните факти – фактът, че тя ме обичаше като свое притежание, и фактът, че аз не желаех да ме притежават; фактът, че тя беше сама и беше загубила всичко, и фактът, че аз имах нови приятели; фактът, че тя се гордееше със своя стоицизъм и живееше с илюзията, че е християнка, и фактът, че аз бях възприел жизнерадостно езичество и винаги, когато можех да я забравя – което ставаше всеки ден, освен в неделя, когато ѝ пишех седмичното си писмо – бях изключително щастлив. Да, изключително щастлив! В онези дни за мен животът беше пасторална поема, примесена с лирични куплети. Всичко беше поезия.

    Идилията се обърква, когато Кейти трябва да замине при болната си майка, а Геният Хенри започва да крее, неспособен да живее без своята опора. Разкъсана между живота на майка си и съпруга си, Богинята загубва ориентир и е на път да загуби и двамата, докато не открива живителното спасение в езическата страст с недостойния влюбен. А около тях завистливата злобна младост фучи и гримирано се опитва да измести натрапницата-майка от предопределеното й от романи и поеми място.

  Сред тази пъстра история Хъксли вмъква какви ли не неща – устройство на Вселена, човешка душа, отношенията между хората, десетки и десетки цитати от книги (ние вече не помним такива, нали?) и посоки на мисълта. Смразяващо обследване на живота такъв, какъвто е, какъвто не може да бъде съден, нито разпнат, не може да бъде осмиван, нито оплакван… просто трябва да бъде живян или съзерцаван в зависимост от позицията. Живот като всеки друг, живот като никой друг.

   И краят, който ме удари като с камък, май е логичен. Май е неизбежен. В контекста на тази страст няма и как да е друг, връзките по всички линии са твърде мощни, за да съществуват едновременно и самостойно.

   Прекрасна книга, която силно ми напомни на “Ярко сияние” на Стайнбек.

  И защо, защо такава корица? Защо?!

    Няма смисъл да славословя Леонардо и делата му, още повече че в тази книга Никъл също не изпада в никакви възхвалителни крайности. Напротив – пунктуално проследява целия живот на великия творец и учен, обръщайки мащабно влияние на света около него – това, което го прави такъв, какъвто е.

   Защото началото на Ренесанса от наша гледна точка е прекрасно време – скъсване с кошмара на религиозно-догматичното Средновековие, – но всъщност за съвременниците на Леонардо това са тъкмо ония “интересни времена” от китайското проклятие, което всичко рухва, всичко се обърква, а новото изглежда плашещо и неясно. Ето, примерно делото на Гутенберг за нас е символно за епохата, но за онези времена книгопечатането едва ли е било прието добре. Никъл пише: “…флорентинският книгопродавец Веспасиано да Бастичи хвали библиотеката на херцога на Урбино и казва: “Ако там имаше и един печатен том, той би се засрамил сред такова общество”.

  Никъл обръща внимание и на хората около Леонардо, на Микеланджело, с когото са в постоянен конфликт, или примерно Макиавели. Пространно са обрисувани и хората около него, като например Салаи: “Салаи е ученик, слуга, копист, сексуален партньор, другар, момче за всичко, любимец и довереник – извършвал е онези “добри и любезни услуги”, заради които е включен в завещанието на Леонардо”.

   Леонардо живее в гаден свят, в който е непрестанно зависим от благоволението на големците, от нечие покровителство, постоянно е притискан за поети и незавършени задължения, особено в областта на творчеството те са доста повече от завършените. За да се стигне до времето, когато е най-познат от автопортретите, когато е станал един възрастен, мъдър мъж, който е скъсал със своята суетна младост и се е превърнал в търсач на истината, неробуващ на догми. Никъл пише:

В “нечовешкото и отвратително” занимание с дисекции – свързвано с разрязване на кости, бърникане сред червата и, когато бъде пробита кожата, избликване на натрупаните подкожни мазнини – виждаме колко се е отдалечил Леонардо от образа на наконтения и ухаещ на розова вода художник от младежките му години. Анатомичните му рисунки са продукт на Леонардо в най-мрачното му емпирично превъплъщение. В тях, пише Едуард Люси-Смит, “той поставя своето умение в услуга на истината, а не на някакъв идеал за красота… В този смисъл анатомичните рисунки въобще не са красиви, а представят начина, по който физическата красота трябва буквално да се бъде принесена в жертва на една истина, която може да бъде постигната единствено чрез касапски методи.

   Нещо, което аз не знаех, навярно и вие: Леонардо предлага услугите си дори на султан Баязид II през 1503 г. с писмо, което гласи:

Аз, вашият слуга, научих за вашето намерение да построите мост от Стамбул до Галата и че не сте го направили, защото не може да намерите човек, способен да го изгради. Аз, вашият слуга, знам как. Ще го издигна висок като сграда, за да не може никой да мине по него заради височината му… Ще го направя така, че под него да може да мине кораб с вдигнати платна… Ще имам подвижен мост, така че когато човек иска, да може да мине на анатолийския бряг… Дано по Божията воля повярвате на тези думи и смятайте, че този слуга е винаги на вашите услуги

   В бележниците му са открити и скици с изчисления за мост, които показват, че Леонардо е добре запознат с топографията на мястото, но така и не получава тази величава поръчка.

   Но да не пропуснем и вярата, защото вечният довод на религиозните е, че много велики хора са били вярващи, следователно, видите ли, имало бог. Еми не. Да Винчи е добър пример: Никъл цитира авторитетния източник Вазари, който пише пише: “Мисленето му било много еретично. Не можел да се задоволи с никаква религия, като във всички неща се възприемал повече като философ, отколкото като християнин”. И какво по-логично от това – ум с подобна ширина не може да се скове в догми и приказки за малки деца, използвани като духовни патерици от възрастните.

   А каква е църквата в онези времена… не по-различна от днешната:

В двора на Лъв X липсват калигулските изстъпления, което се приписват на папството на Борджия, но тонът на живота във Ватикана остава похотлив. В града има около 7000 проститутки, много от които са в бордеи, лицензирани от папската администрация. Сифилисът е ендемичен и Бенвенуто Челини не говори празни приказки, когато го описва като “вид болест, която е много разпространена сред свещениците”.

   Няма да се разпростирам повече – “Леонардо да Винчи. Полетите на мисълта” на Чарлс Никъл е една зашеметяваща с дълбочината си книга, успяваща да опише адски добре един свят, който тепърва е започнал да се ражда – и на този фон геният на Леонардо съумява да изплува… но не и да заблести истински според мен. Просто времената не му дават шанс да достигне висините и дори всичко, заради което днес се прекланяме пред него, е малка частичка от чудесата, които би сътворил, ако бе имал шанса да живее в едно по-отворено общество, а не закостенялата феодално-религиозна система.

   За съжаление тиражът на книгата е напълно изчерпан и за допечатка не се знае. Същевременно Никъл има и пространна биография за Шекспир, която, ако е труд с подобен размах, си заслужава издаването. Ще се види.

   Доста фенове посочиха, че след “Говорителят на мъртвите” поредицата става сложна и безинтересна. Не и за мен – “Ксеноцид” за момента е най-добрата част, която прочетох, сбираща в себе си най-доброто от всички останали и добавяща дълбочина, която далеч надхвърля обичайната за фантастичния жанр. Последното го пиша с много условност, защото нерядко само фантастиката успява по интересен начин да постави сложни проблеми и да посочва различните пътища за разрешаването им. В случая това е проблемът с християнската религия и колко нейната закостенялост може да бъде проблем в бъдещето. Но Орсън Скот Кард не я напада директно. Той посочва различните измерения на религията, дори и позитивните, както и докарва нещата до абсурда – но адски реален абсурд – при който чужда цивилизация, приела християнството, адаптира каноните му и доказва за себе си, че е по-висша от човечеството и следователно последното подлежи на изтребление… познато, а?

   Обстановката на Лузитания е нажежена, дори и вече да е ясно всичко (или почти всичко) около тайните на пекениносите и техния странен жизнен цикъл. Джейн успява да изключи комуникациите на смъртоносната флотилия, която държи курс към планетата и няма да навреди да знаете, че тя няма да стигне до нея в тази книга – всичко е оставено за последната част – “Рожби на съзнанието”. Но надвисналата заплаха създава сложен възел, който Ендър и Валантайн просто не могат да разплетат. На планетата три толкова различни вида се намират в крехко равновесие (прилични поразително на расите от “Star Craft”), изолирани и в невъзможност да решат моралната дилема дали собственото им спасение може да е за сметка на другите два.

   Пекениносите искат да напуснат планетата и да спасят вида си и Царицата на кошера започва да им строи кораби. Ако успеят обаче, те ще пренесат унищожителния вирус Десколада, част от жизнения им цикъл, и той ще помете човечеството. Какво е Десколадата, какъв е произходът й и могат ли хората и бъгерите да я укротят? Ами ако е разумна цивилизация…

   Царицата на кошера иска само да продължи рода си, почти унищожен преди 3000 години от Ендър Ксеноцида (вж. “Играта на Ендър”). Тя е единствената, която разбира в общи линии какво се случва и има ключа към решението, но самата тя не го подозира. Остава й само да защити прасенцата, когато обичайната човешка природа надмогне уж подчинената на смиреността религиозна общност на Лузитания и хората атакуват…

   Ендър е в средата на този хаос и нещата вече не са под контрола му. Новото му семейство се е разпаднало, търсещо отговор на различните проблеми и сякаш нищо не може да ги събере отново, дори и опасността планетата да бъде унищожена.

   А на далечната планета Път силнорелигиозната китайска общност чува напътствията на боговете от хилядолетия. Те са от реални по-реални, карайки своите избраници да правят чудати неща, но и дарявайки ги с високи интелектуални умения. На трима от тях е съдено да открият флотилията, да разкрият Джейн и да вземат дейно участие в проблемите на Лузитания. Но на какава цена…

    “Ксеноцид” е наистина великолепна творба, в която Орсън Скод Кард пита най-важното – какво е да си човек? И как религията, която мъкнем със себе си по други светове, преопределя правенето на нови и нови грешки. А как ще се почувстваме, ако нашата религия (с цялата условност на “нашата” спрямо мен) бъде приета и използвана… срещу нас? Защото диалектиката го позволява твърде, твърде лесно. И в името на християнския бог човечеството бъде изличено…

   Сега ми хрумна, че искам да напиша един цялостен текст за септалогията за Ендър, когато изчета всички части. Орсън Скот Кард е написал наистина величествен цикъл, безусловно сравним с моите любими “Хиперион” и “Фондацията”.

    Да четеш Виктор Суворов за мен е своего рода перверзно, забранено удоволствие. Противоречивите му теории, които правят на пух и прах всичко, което съм учил в университета и което се приема за историческа истина към този момент, са онова забранено удоволствие, заради което човек се замисля дали светът е наистина това, което си мисли. Интелектуалните му изследвания поне за мен са триумф на трезвия, рационален анализ, който умее да събира частички от тук и там и да ги сбере в един по-различен пъзел – на нова истина, която нерядко се оказва точно обратната на тази, която се опубличностява.

   В “Майката на дявола” Суворов е убийствено пунктуален, като сменя гледната точка от Втората световна война (тезите му за която са защитени в сборника “Истината на Виктор Суворов”), към времето на Хрушчов. От страниците се сипят лица, числа, дивизии, ракети, точни параметри, геостратегически пресмятания, множество пунктуални маркери за историята на сриването на света към най-опасната точка в историята – Кубинската криза. За нея съм чел какво ли не – от общоисторически книги до спомените на Кисинджър и съветския посланик във Вашингтон по това време Добринин, с цялата условност на достоверността им. Темата за Карибската криза се падна и на държавния ми изпит за завършване на бакалавърската ми степен в СУ и не съм очаквал, че ще прочета нещо чак толкова изненадващо. Но Суворов буквално ми скри шапката, показвайки събитията около нея в светлина, която не съм и подозирал.

   Нека е ясно – не вярвам безусловно на тезите на Суворов, но ме очароват по начин, който например Николай Стариков не успя. Чел съм почти всичко от бившия руски разузнавач (ако легендата е вярна, ест.) и макар да не мога да проверя фактите, пунктуалността му при изброяване на армии, дивизии, поделения, бойна техника, локацията и бойните планове е впечатляваща.

   Изразът “майката на дявола” идва от едно ядно промърморване на Хрушчов по адрес на американците. И около него Суворов разработва тезата, че в годините на абсолютен апогей на съветската мощ и технически триумф – края на 50-те – началото на 60-те, когато първият спътник и първият човек политат към Космоса, СССР всъщност се намира в кошмарна криза и неговите ръководители задействат мащабен милитаристичен блъф, апогей на който е взривяването на огромната “Цар Бомба”. Според Суворов в този момент СССР могат да изпратят човек в Космоса, но нямат нито една междуконтинентална ракета, способна да достигне САЩ.

   И тук се започва. Защото САЩ имат десетки и десетки възможности да ударят СССР – както от ракети с малък обсег, разположени в Турция, Великобритания и Италия, така и мощни бомбардировачи, да не забравяме и изпреварилите далеч съветските възможности подводници и самолетоносачи. Суворов обстойно изследва различните бойни възможности на двете армии и отсъжда неумолимо – паритет в ядрените оръжия няма, това е пропагандна лъжа, нужна и на СССР, и на САЩ. Защо на последните ли – защото военнопромишленият комплекс няма нужда от истина, няма нужда от слаб Съветски съюз – той има нужда от чудовищен враг, за да продължава да получава нови и нови тлъсти поръчки. Затова и Куба е толкова нужна на Хрушчов – за да осигури поне малка възможност за удар по САЩ, както и да използва ракетите там като коз за “освобождане” на Берлин – раната сред ГДР, през която изтичат стотици хора, бягащи от съветския “рай”.

   Суворов обследва как висши съветски военни осъзнават лудостта на Хрушчовия блъф, който, за да прикрие вътреикономическата разруха, задейства пропагандни заплахи за унищожението на Запада, и осигуряват на известния Олег Пенковски безценни документи, с които да убеди американците, че всъщност СССР не може да започне ядрена война. А американците го предават обратно на руснаците, защото хич не щат и да чуят, че Съветският съюз е колос с глинени крака.

   Бившият разузнавач обръща историята с главата надолу, но звучи безмилостно логичен. Той редува картини на глобалното противопоставяне със страховито обрисуване на социалистическия кошмар, добавяйки многобройни биографични данни към главните действащи лица в СССР и разговорите между тях – за последните още в началото предупреждава, че са съчинени, но следват логиката на събитията.

   Не знам как да дефинирам Суворов, няма как да приема тезите му, нито мога да ги отхвърля. Считам го за интелектуално предизвикателен автор, който съумява да взриви спокойната иначе историческа наука. Преди време си купих и една руска книга – “Неправда Виктора Суворова” – може пък тя да ми даде отговор, ако намеря време за нея.

Още за Суворов:

     Исках да отбележа първия рожден ден на “Книга за теб” (юпииии!) с ревю на знакова за мен книга. Оказа се, че няма нищо по-лесно, защото днешната дата почти съвпада с излизането на една от най-добрите книги, които съм препоръчвал за превод – “Как се раждат добрите идеи” на Стивън Джонсън.

  Защото “Книга за теб” е една адски добра идея, породила се от смесването на моите мечти и тези на Алекс от “Аз чета”. В синхрон с тезата на книгата, добрите идеи се формират от вече съществуващи части, които са имали свободата да се докоснат и повлияят едни от други, да се обединят и създадат нещо ново. В “Книга за теб” взехме измислените вече части като платформата на онлайн книжарница и вековната система на книгопечатане и разпространение, и добавихме към тях нашата неутолима жажда за четене и убеждението, че книгите са нещо лично, а не просто стока.

“Книга за теб” е една добра идея
и за година това се доказа ясно.
Благодаря ви, че сте с нас!

  За тази книга има най-доброто видеоревю, което съм гледал някога:

     Няма по-актуална книга от тази в момента. В своята същност тя е яростно отрицание на АСТА, на цялата идиотска мания за контрол, за налагане на граници пред идеите, пред творчеството, да се ограничи и печели от всичко, всичко, което е възможно, че и невъзможно. Не виждам смисъл да пиша конвенционално ревю на тази книга, по-скоро (и заради достъпа ми до файла) искам да ви запозная с ред изключителни откъси от нея, които демонстрират защо и как се раждат добрите идеи, които движат света напред, и как да ги въведем в своя собствен живот.

Стивън Джонсън еднозначно казва:

Ако трябва да отделя една-единствена максима за тезата на тази книга, тя е, че ние често имаме по-голяма полза да свързваме идеи, отколкото да ги защитаваме единично. Както в свободния пазар,  аргументът за ограничаването на потока на иновациите отдавна е срещнал отпора на апела нещата да бъдат оставени на „естествения“ си ход. Но истината е, че когато човек се вгледа в иновациите в природата и в културата, средата, издигнала стени около добрата идея, не е толкова иновативна в дългосрочен план, колкото средата с отворен край. Добрите идеи може да не искат свобода, но те искат да се свързват, да се сливат, да се прегрупират. Те искат да се преоткриват чрез прекосяването на конвенционалните граници. Искат да се допълват взаимно, точно както искат и да се състезават помежду си.

    Добрите идеи се раждат от свободното им смесване и всеки творец стъпва на предходните, че и на своите съвременници, които го вдъхновяват във всяка една област. Изобретенията не се дължат на алчността и желанието за печалба на изобретателите, творбите също – изключая безбройните пълчища писачи и всякаква подобна бездарна паплач. Патентите и законите за авторско право не генерират иновации – те ги ограничават. Стивън Джонсън е изследвал пространно откритията и доказателствата са еднозначни – най-важните иновации се правят от мрежи от хора, не от единични гении, а секторът с некомерсиални открития далеч надминава тези с комерсиална цел. Изключения има, разбира се, но доводите са еднозначни. Ето и последната таблица в книгата, която показва разпределението на най-важните открития в последните два века:

Нарочната неефективност не съществува в четвъртия квадрант. Не, тези непазарни, децентрализирани среди нямат тлъсти плащания, мотивиращи участниците. Но тяхната отвореност създава други силни възможности за процъфтяването на добрите идеи. Всички схеми на иновация, които наблюдавахме в предишните глави – течните мрежи, бавната прозорливост, серендипността, шумът, екзаптацията, емергентните платформи – се представят най-добре в отворена обстановка, където идеите текат по нерегулирани канали. В по-контролирана обстановка, където естественото движение на идеите е строго ограничено, те се задушават. Бавното прозрение не може свободно да намери пътя си към друга идея, която може да го допълни, ако всеки път, когато се опита да направи нова серендипна връзка, трябва да плаща такса; екзаптациите не могат свободно да престъпват отвъд границите на дисциплината, ако гъст кордон от стражи ги варди. В отворената обстановка обаче тези иновационни схеми лесно се задържат и умножават.

  Кои са креативните обстановки според Джонсън? Той тръгва от великия Дарвин и неговите изследвания на коралови рифове, които довеждат до едно от най-важните интелектуални постижения на всички времена – Теорията за еволюцията, която системно и безусловно бе доказана от неговите следовници, въпреки отчаяното джафкане на креационистиките проповедници на мракобесието. Авторът прави връзка между законът на Клайбер за метаболизма в живите организми и неочакваното му приложение към най-големите творения на човечестово градовете – той пише:

…законът на Клайбер управлява енергията и развитието на транспорта в живия град. Броят на бензино­станциите, продадените количества бензин, площта на пътната повърхност, дължината на електрическите кабели: всички тези фактори следват абсолютно същия закон, управляващ скоростта, с която се изразходва енергията в биологичните организми. Ако слонът е просто мащабно увеличена мишка, то, от гледна точка на енергията, градът е просто мащабно увеличен слон.

Но при градовете има една интересна отлика, която обяснява защо големите градове и интернет са генератор на нови и нови неща:

Уест и екипът му откриват един друг закон, спотаен в огромната им база данни с урбанистични статистики. Всички данни, отнасящи се до креативност и иновация – патенти, бюджети за изследване и развитие, „суперкреативни“ професии, изобретатели – също следват закон за мащаб на степента на четвъртината точно толкова предсказуем, колкото е и законът на Клайбер. Но с една основна разлика: в закона, управляващ иновативността, едната четвърт е положителна, а не отрицателна. Десет пъти по-голям град от съседния не е десет пъти по-иновативен; той е седемнайсет пъти по-иновативен. Метрополитен град, петдесет пъти по-голям от друг град, ще има 130 пъти повече иновации.

Какво са добрите идеи всъщност и как се създават?

   Те са неизбежно ограничени от съставните части и уменията, които ги заобикалят. Ние притежаваме естествената склонност романтично да величаем големите, напълно различни от всички досегашни иновации, да си представяме как значимите идеи излизат извън пределите на заобикалящата ги среда, как нечий даровит ум успява някак да се извиси над отломките на овехтелите стари идеи и закостенели традиции. Но идеите са дело на „направи си сам“; те са построени от тези отломки. Ние вземаме идеите, които сме наследили или на които сме попаднали, и ги обединяваме и сглобяваме в някаква нова форма. Ще ни се да мислим, че идеите ни са като тези скъпи и лъскави кувьози за 40 000 долара, но в действителност те са просто сбор от резервни части, въргалящи се из гаража.

  Примерът е прост – кувьоз, изработен само от автомобилни части, предназначен за Третия свят, където може да няма ток или техници, но колите са поддържани в изправност десетки години от самоуки механици.

  Разбира се, има идеи, които изпреварват времето си, като аналитичната машина на Бабидж или скиците на Леонардо да Винчи. Ето какво пише Джонсън за чудния опит на Бабидж да създаде компютър през XIX век:

Защо аналитичната машина се озовава в такава задънена улица, въпреки гениалността на идеите на Бабидж? Красивият начин е да кажем, че идеите му са прескочили съседното възможно. Но може би е по-добре да се изразим с малко по-прозаичен език: Бабидж не е разполагал с нужните съставни части. Дори и да беше построил машината на свой риск, не е ясно дали тя щеше да работи, защото Бабидж по същество е проектирал машина за електронната ера насред движената с пара техническа революция. За разлика от всички съвременни компютри, машината на Бабидж е трябвало да бъде построена изцяло от механични зъбци и предавки, изумителни по количество и сложност на дизайна. Информацията е трябвало да пътува през системата като постоянен балет от метални обекти, сменяйки позиция във внимателно хореографирани движения. Не само че това е кошмарно за поддържане в изправност, но то е и обречено да е изключително бавно. Бабидж се хвалел на Ада Лъвлейс, че машината му ще може да умножи две двайсетцифрени числа само за три минути. Дори и да е бил прав – Бабидж не е първият технологичен предприемач, който преувеличава силно представянето на продукта си – това време за обработка би направило живо мъчение изпълнението някоя малко по-сложна програма.

Какво точно е добрата идея според Джонсън:

Добрата идея е мрежа. Специфично съзвездие от неврони – хиляди неврони – изстрелват заряд сихронизирано едни с други и идеята изскача в съзнанието ти. Новата идея е мрежа от клетки, изследващи съседното възможно във връзките, които могат да направят в мозъка ти. Това е в сила независимо дали въпросната идея е нов начин за решаване на сложен физичен проблем, заключително изречение на роман, или е елемент на приложен софтуер. Ако ще се опитваме да обясняваме как се раждат добрите идеи, трябва да започнем с отърсването си от това грешно, но общоприето разбиране, че идеята е нещо единично. Тя по-скоро е като рояк.

  За книгите и четенето, и как да имате полза от идеите в различните книги:

Проблемът с асимилирането на нови идеи в покрайнините на дневната рутина е, че потенциалните комбинации са ограничени от обхвата на паметта ти. Ако ти отнеме две седмици да прочетеш една книга, докато стигнаш до следващата, ще си забравил доста от това какво ти се е струвало толкова интересно или провокативно в първата. Можеш да се потопиш в перспективата на един-единствен автор, но тогава става по-трудно да създадеш серендипни (случайни, но ползотворни) сблъсъци между идеите на различните автори. Един начин да заобиколим проблема е да си определим специални периоди за четене на дълги и разнообразни колекции от книги и есета в сбит срок от време. Бил Гейтс и наследникът му в „Майкрософт“ Рей Ози са прочути с годишните си ваканции за четене. През годината те целенасочено си натрупват камара материали за четене – много от които нямащи нищо общо с „Майкрософт“ – и си вземат седмица или две отпуск, за да се заровят дълбоко в думите, които са си набелязали да прочетат. Зареждайки се с информация само за няколко дни, те дават на новите идеи допълнителни възможности да се свързват в мрежи помежду си поради простата причина, че е по-лесно да помниш нещо, което си чел вчера, отколкото да помниш нещо, което си чел преди шест месеца.

   Добър пример за хора, които стигат до успеха по най-хаотичен начин, са откривателите на структурата на ДНК:

Но ДНК не е въпрос, който може да се реши в рамките на една-единствена дисциплина. Уотсън и Крик трябвало да заемат от други области, за да си изяснят структурата на молекулата. Както се изразява Огъл, „Щом веднъж ключови идеи от идея-пространство, които иначе нямат контакт едни с други, се свържат, те започват квазиавтономно да правят нов смисъл във връзка едни с други, водейки до появата на едно цяло, което е повече от простата сума на отделните си части“. Хубавото допълнение в историята е, че Уотсън и Крик са прочути с дългите си безразборни отскачания до кафенетата и кръчмите, където разисквали идеи в много по-приятна и игрова обстановка от тази на лабораторията – нещо, на което маститите им колеги силно се мръщели. С техните слаби връзки с разнообразни научни полета и екзаптивната им интелигентност, Уотсън и Кърк си пробили пътя до Нобеловата награда в собствената си частна кафеджийница.

   Джонсън отделя огромно внимание и на интернет и как законите на иновациите там се променят генерално – как софтуерни решения преобразяват света и дори привидно крайно затворени компании като “Апъл” отвътре са отворени към всичко ново и точно това ги прави от креативни по-креативни.

  Просто не мога да сбера цялата книга в едно ревю, имам още десетина страници със записки, но няма да ви досаждам. “Как се раждат добрите” идеи е една от книгите, които препоръчах да се преведат на български и се гордея с нея, също както с “Псевдонауката” или “Мръсната машина” на Кока-кола например. Тя е ценна и вдъхновяваща, рационална и разумна, ясна и дълбока в едно.

    Тази и “Черният лебед” на Талеб са двете книги, които най-много са повлияли на мисленето ми за креативността и разбирането за света.

   За такива книги аз не мога да пиша, знаете. Затова съм щастлив, че има читатели като Яна Маринова, които държат любимата им книга да бъде представена подобаващо в блога. Както тя сподели, това е сред най-любимите й заглавия и й се иска колкото се може повече хора да я прочетат. Предната книга на Харис – “Шоколад” – също си има възторжено ревю тук с автор Nezzo от блога Vrai. Аз наистина харесах филма по книгата, признавам си :) Хайде на сладкото! 

   “Читателите на Джоан Харис определят творчеството й, по нейни думи (предговора на „Спи, бледа сестро“,) като „английска готика“ и „френска гастрономия“. И докато в романите й от типа „английска готика“ властват неземни, упойващи аромати и образи, то в тези, които се намират под етикета „френска гастрономия“, може да се прочете за малките, ежедневни магии, за старите суеверия и за северния, пронизващ вятър.

   Дали „Бонбонени обувки“ е призрачна, вълшебна или шоколадова книга, оставям да решите вие. Не бях чела известната „Шоколад“, но това не ми попречи да се насладя на „Бонбонени обувки“. Въпреки че последната е пряко продължение на шоколадовата, тя може да се чете и като отделна книга - както направих аз тогава.

  Ако „Шоколад“ е книга за приключенията на една смела и горда жена, която няма нужда от мъж, за да бъде разкошна и удивителна, то „Бонбонени обувки“ е книга за загубата на връзката майка-дъщеря.

   Затова и докато я четях, се очаровах не от прекрасната Виан Роше, а от дъщеря й Ани. Някога нейното име било Анук и тя ходела по света с майка си, наметната с червена вълена пелерина, досущ като Червената шапчица. Но докато злощастната приказна героиня била изядена от вълк, Анук и майка й - необикновени, закачливи, изпълнени с езическо щастие, желание за живот и безброй рецепти за шоколадови сладкиши, - били приемани.

   Но Вятърът не е спрял повея си и Виан и дъщеря й са напуснали Ланскене, за да потънат в анонимността на големия град. Сега Виан Роше има още едно дете, нарича се Ян Шарбоно и е собственичка на малко кафене. Всеки намек за това, че Ян и дъщерите й са различни, е прикриван. Тя е спряла да прави своите специални шоколадови сладкиши. Шоколадът е грях, а именно грехът и упреците иска да избегне вдовицата Шарбоно. Сега тя търси не усмивки, щастие и независимост, а спокойствие и сигурност. Ян е решила да започне нов, макар и скучен живот, за който смята, че е подходящ за неяи децата й.

   Но както винаги се случва и в живота, и в книгите, се появява злодей. Злодейката този път е интелигентна, коварна дама, която умело си присвоява чужди самоличности и се възползва от облагите, които следват от това. Красив паяк без свое лице, Зози дьо л'Алба решава, че е намерила своя спътничка в лицето на дъщерята на Виан. А като някой, който умее да се превръща в други хора, тя лесно намира пътя към сърцата на приятелите й, решена да я измести от там... и по-лошо... да открадне живота й.

   Всеки герой в тази книга е на мястото си, подобно на куклена пиеса. Всеки от тях се появява в точната секунда, за да обърне случващото се, да го промени, да го изкриви. Те всички са като едни малки човечета с изписани руни върху себе си, които определят ролите им…