Книголандия

“Истината за Шамбала” жлъчно се гаври с шарлатаните и шарлатаниите

2012-01-27T12:14:00.000+02:00

Адски много исках това да е поредният рационален бисер на нашия пазар, иначе залят с псевдонаучна шарлатания в несметни количества. Исках книгата да се нареди до “Свят, населен с демони”, “Псевдонауката” и “Най-великото шоу на Земята”, но за беда това е невъзможно. Не че “Истината за Шамбала” е лоша или лъжлива книга – тя е точно в тази плоскост, просто наистина е това, което пише на предната корица: “Разобличаване на всички лъженаучни теории и мистификации в една книга” – разредена до хомеопатични стойности в толкова много посоки, тя не съумява да натежи сериозно никъде.

Пьотър Образцов насочва своите стрели до голяма степен към пишман лекаря Мулдашев и бълнуванията му за хималайски пирамиди, грамадни скални масиви, контролиращи времето, спящи в пещери атланти, мистични знания и прочие. Покрай тези измишльотини, пряка смес от учения като това на Блаватска и фантазните приключения на Деникен, Образцов изковава общ термин “шамбалоиди” за всички шарлатани, които се възползват от хорското лековерие. И ги разгромява в последователен, азбучен ред. Реално обаче не мога да дам цялостно мнение за книгата – има и много добри страници, има и пълни нелепици, написани в булеварден стил, които не подхождат на книга на рационална тематика.

Ще се спра на някои по-знакови неща, които ми допаднаха и държа да отбележа:

Приемаме, че древните масово са вярвали в какво ли не и това е “древната мъдрост”, която днес уж ние сляпо отхвърляме. Пример – астрологията. Оказва се обаче, че най-интелигентните хора за времето си още тогава са имали нужния здрав разум – Цицерон например е заклеймявал астрологията, която шарлатанства от доста време насам, преживявала куп заклеймявания, защото глупостта е винаги по-силна от разума и желанието за небесни индулгенции е несломимо, дали през религия, дали през някоя шашма като бройкането на звезди.

Разделното хранене: няма такова животно като чисто белтъчна и чисто въглехидратна храни, пълна глупост е идеята органите да си почиват на смени или тем подобните дивотии.

Фреоните и азбестът не са страхотиите, за които ни ги представят. Дълго е да се разпростирам, но тезата на Образцов е, че при забраната и на двете са действали мащабни бизнес мотиви, а не реални научни изследвания. Не се наемам да съдя за реалността на тази теза.

Помните класацията “Бестселъри без маска и грим”, в които осмях безумните неща, които се продават у нас. Е, оказах се прав за едно от тях: на 42-ро място беше класирана книгата “Нова хронология на историята” с автор А. Т. Фоменко. Е, да де, но според Образцов такъв автор няма, това е събирателно име на цял куп шарлатани, които се гаврят ударно с историята – една от тезите им е, че Алексадър Невски и Иисус са едно и също лице, да речем, а Античността и Средновековието са се случили по едно и също време, съвсем наскоро. Все пак имайте едно наум, дори и бегъл поглед в “Гугъл” намира доста инфо за този Фоменко, което не оправдава безумните му/им тези, естествено.

“Истината за Шамбала” развенчава още: Неси; Йети; търсенето на вода с пръчка; геопатогенните зони, които продължават да не слизат от страниците на медиите; легендите за Атлантида, Шамбала и други дестинации, съществуващи основно на мозъчно ниво; всякаквите безумни диетични нелепици; хранителните добавки – тази гигантска лъжа; нумерологичните шашмотевини с пирамидите или техните положителни влияния; фреоно-озоновия мит (тук и аз се замислих – защо дупката е точно над Антарктида, дето хич няма отделяне на фреони?); духовните лечители и всякаквите му там други видове шарлатани; фалшивите билколечения, измислянето на магически свойства за растения и извлеци от тях; недоразуменията около ролята на Менделеев за водката и точно какво значи, че тя е 40 градуса; залитането на иначе полезните йога-упражнения към вселенски откровения; гаврите с историята по всички възможни начини – лингвистични, генетични и прочие; нумерологията изобщо; нострадамусологията; мрежовия маркетинг (?!); сциентологията; уфологията; проникването на секти в училищата и техните лъженаучни схеми; продажбата на предмети с магически свойства; планетарните чакри и още, и още…

Сами виждате, че положението е малко манджа с грозде и има както сериозни, смислени теми, така и доста плява. Тезите на автора са подкрепени с обширни цитати, които изместват малко фокуса, а неговият саркастичен тон в немалко случаи е по-подходящ за хумористичната страница на “Сега”, отколкото за книга, която трябва да освободи мисленето на хората от идиотски заблуди. Реално Образцов съумя неколкократно да вбеси и самия мен, пропускайки златни възможности наистина да погроми нещо, вместо да се хвърля в безцелното му иронизиране (което аз си позволявам във “Фейсбук”, знам, но не съм седнал да го пиша в книга, естествено).

Поздравявам “Софтпрес” за страхотната корица, но не мога да не споделя, че недоумявам как точно е странирана книгата, има доста странни решения вътре, но това не пречи на четенето. Все пак е стъпка в една добра посока встрани от обичайните сфери на издателската им политика.

В заключение ще кажа, че подкрепям с две ръце излизането на колкото се може повече рационална и антишарлатанска литература на пазара, но тази книга специално е доста жълта и по-скоро жлъчно-хумористична. Но ако все пак вярвате в някое от горните неща (или изпитвате неутолимо желание да шервате статуси и снимки със зов за помощ), няма да е зле да й хвърлите един поглед.

Нов “Генезис” след края на света…

2012-01-26T09:34:00.001+02:00

Апокалипсисът е дошъл и Земята е пометена от епидемия. На един остров цивилизацията оцелява, защитена зад мощни оръжия и строг кодекс да се унищожава всеки бежански кораб, доближил границите. В рамките на острова се създава митичната Платонова държава, доближаваща се максимално до “Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли с всичките генетично обусловени класи и прочие извращения. Първи стъпки прави и роботиката в опит най-низшите класи все пак да бъдат облекчени.

Войникът Адам прави немислимото – позволява на една лодка да доближи брега, след като в нея вижда красиво младо момиче, при това убива партньора си, за да не изпълни той смъртоносната си повеля. Но “Генезис” на Бърнард Бекет не е поредната сълзлива любовна история, ситуирана за цвят в бъдещето. Тя е история за повторното раждане на цивилизацията с логичното използване на библейските кодове, без които сме сякаш слепи и не бихме схванали посланието на автора. Не отдавайте значение на последните ми думи.

Разказът на Бекет тече на две нива – животът на Адам бива разказван от явилата се на изпит за елитната Академия Анакс. Час след час тя обрисува живота му до срещата с момичето и последвалото наказание – поставянето под арест в компанията на първия робот с подобие на съзнание – Арт. Ето това е вече истинската история, и тя е фантастична смес от философия, логика и механизми на мисленето, все неща, за които обичам да чета (вж. “Как работи умът” на Стивън Пинкър).

В 120 странички Бекет е съумял да изгради сложен, логичен и подреден свят и после да го срине със замах в един от най-блестящите финали, които съм срещал, не по-лош от този на “Играта на Ендър” на Кард, с чиито продължения съм обладал живота си в момента. Книгата тече с лекота през сблъсъка между Адам и Арт, постепенното зараждане на взаимна симпатия, изпитанията пред тях и накрая плана им за освобождение, в който Роботът тряба да спаси Човека. Или обратното.

И в крайна сметка кое ни прави хора – генетичното наследство от милиони години еволюция, в които сме били такива едва един миг, или съзнанието и натрупването на емпирични доказателства? Съзнание вън от човешкото тяло възможно ли е, все пак навън ясно личи факта, че има тела без разум изобщо?

Велика, изключителна книга, и е тъжно, че е на рафта със залежала литература. Бърнард Бекет е събрал на 120 страници дълбини, които при други отнемат 1000, а понякога и не успяват да ги постигнат изобщо.

Още ревюта за книгата в “Аз чета” и “Горуна”.

Орсън Скот Кард милитаризира детството в “Играта на Ендър”

2012-01-24T09:34:00.001+02:00

Бързам да напиша това ревю, преди да съм затънал до болка в “Сянката на Ендър”, далечното (не)продължение на този велик роман. За него ще научите другата седмица, сега ще се центрираме около “Играта на Ендър”, наистина един от най-великите фантастики, който съм чел, напомнящ по строеж на “Звездни рейнджъри” на Хайнлайн (без милитаристичната дивотия) и “Вечната война” на Холдеман (без времевия хаос). Но Орсън Скот Кард (от който скоро ви представих “Следотърсачът”, който вече намирам за не чак толкова интересен) не е написал просто един добър приключенски роман – той е създал свят, изграден върху прецизна логика, пълна систематичност, дълбока психология и познаване на децата, но без сълзливщините, които пробутват пишман психолози днес.

Светът на Кард е в класическото разделение от Студената война, все пак книгата е издадена в годината на раждането ми – 1985. Китай обаче го няма – унищожен от извънземното нашествие на бъгерите – неразбираема чужда цивилизация на разумни насекоми, отблъснати на косъм и с цената на огромни загуби и луд късмет при последната обречена контраатака.

Земята е обединена в крехко примирие, под което врят и кипят полическите страсти (братът и сестрата на Ендър имат роля в тях, но за мен тя е пренебрежима, освен уникалното предвиждане на ролята на интернет и възможността анонимни хора да влияят на милиони). Огромни ресурси са насочени в една посока – Международния флот, който има привилегията да избира най-даровитите деца, които се обучават за военни на космическа станция. Най-добрите от тях са призвани да спасят планетата, а един – само един – трябва да бъде уникален, за да поведе всички тях (нещо като Куизъц Хидерах от първата част на “Дюн”).

Ясно – това дете е Андрю Уигин с прозвище Ендър. Той трябва да премине през ада на обучението, което има рутина едва до неговата поява. Военните ръководители разбират какъв материал имат в ръцете си и оттук нататък цялата космическа станция има една цел – да смачка Ендър, да го разпердушини, да му докажа, че не е толкова велик, за колкото си мисли… И смъртта му не е забранена.

А войната с бъгерите е на хоризонта…

Почти цялото действие на “Играта на Ендър” преминава в игри – на различни нива, преплитащи се една в друга. Ендър е пионка в немалка част от тях, насочван от невидимата пресметливост на своите ръководители (признавам, част от тези разсъждения се появиха в мен след като започнах “Сянката на Ендър”). Игра с новобранците, тормоз над малките, сблъсък с безпричинната злобна агресия. Игра в сформираните армии, чиито контролирани сблъсъци Ендър ще промени из основи и ще загуби детството си в тях. Ендър не е навършил 10, когато преобръща военното изкуство на космическия бой и надделява над всичко, което иска да го смаже. Превръща се в командир от ранга на Наполеон (скоро и за него ще си говорим) – пренебрегван и осмиван, но устремил се към върха.

Ендър може да убива. Първо убива с ума си, после с ръцете си, после убива себе си. Ендър-детето загива бързо, твърде бързо и миговете на идентификацията с такова са плачевно малко. Ендър е машина за победи и ще го докаже, когато се изправи срещу симулациите на по-горното ниво обучение, когато ще проведе безброй битки срещу рояците на бъгерите. Всичко е против него – командирите му искат да са сигурни, че той е готов на всичко, психически и физически. Докато в мигът на пълното му рухване идва финалният тест, предназначен да не бъде взет – симулация на атака на бъгерския свят, ограден от хилядократно превъзхождаща космическа армада. Ендър вече не принадлежи на човешкия род в този момент – годините игра на война са го променили изцяло…

Срещнах нередки оприличавания с “Повелителят на мухите” и това е безспорно – децата са безмилостни убийци, ако това е позволено и дори насърчавано. И не виждам нищо лошо в това – еволюционната повеля на човешкия род го изисква. И всякакви божествени и цивилизационни бълнувания са само замазка на тази реалност.

“Играта на Ендър” е една от най-добрите психологически книги, които съм чел в живота си, макар да е добре прикрита зад космическа опера. Подобно на “То” на Кинг, в нея героят трябва да надмогне своите вътрешни демони, преди да победи външните. Или няма да оцелее.

Няма да пиша повече за романа, сега го препрочитам през различна гледна точка – защото точно това е “Сянката на Ендър” – и буквално го преосмислям на всяка крачка.

Наистина една от най-великите фантастики на всички времена, редом с “Хиперион” и “Фондацията”.

“ЕРА”, МОЛЯ, ПРЕИЗДАЙТЕ ТАЗИ

КНИГА В ДОСТОЕН ВИД!

Обезателно прочетете и ревюто в “The diary of an addicted reader”, то ме подтикна да изоставя всичко и да затъна в книгата. След това бегом към Shadowdance.info, където се сблъскват най-различни мнения за “Играта на Ендър”.

„Ангелски намерения” от Теодора Манова – открояващ се дебют на български автор

2012-01-23T11:14:00.001+02:00

В началото на седмицата гост по книголандските ширини е Христина Христова, която освен върл читател се занимава с организацията на специални събития, за които на мен ми е още рано :)
Представям ви ревюто й на “Ангелски намерения” на Теодора Манова, която ми е отдавна препоръчвана и от други източници, та май скоро ще я прочета и аз…

Признавам си, че винаги съм била леко скептична към съвременната българска литература. Липсвало ми е надскачането на плоското и до болка познато ежедневие, липсвало ми е универсалното послание, което да ме грабне и да ми каже нещо повече от това, което вече знам. Или пък да ми разкрие нещо, което нарочно съм подминавала в себе си, макар и да съм била на косъм от него. „Ангелски намерения” обаче ме грабна и ме трогна, а най-изненадващото е, че успя да ме просълзи. И някак си да ме смали. Сякаш тази книга е написана от дете. Чиста и лека, усмихната и тъжна едновремнно. Естествена, без мисловни напъни. Кара те да й имаш доверие и да се наведеш, за да я чуеш добре. И да я погалиш – за да й отвърнеш със същото.

Повествованието е интересно и примамващо, някак си те води неусетно към Нещата, които живеят Тук и Сега своя видим и невидим живот. През цялото време, докато я четях, имах чувството, че това е малката „Майстора и Маргарита”. Далече съм от мисълта да сравнявам Теодора Манова с Булгаков, но съм сигурна, че и двамата автори са пили жива вода от един извор. Фантастичното не е ситуирано някъде Там, не е и в паралелни времена и пространства, а се усмихва в нашия свят и смело навлиза в него, като разсъблича своята мистичност. Духчето, което живее в бойлера, Малката русалка, която мечтае да се върне в морето, ангелите-хранители на всеки един от нас – всички те са някак плътни и реални, като естествено продължение и проекция на най-изконния копнеж в душата на всеки един от нас. И в същото време са част от един наистина увлекателен сюжет, който не ти позволява да четеш книгата дълго и с почивки, а усмихнато те принуждава да я прочетеш на един дъх.

Най-силно в тази книга ме впечатли фактът, че тя е лишена от претенция. В същото време е изненадващо убедителна, честна и някак скромна – явно е попила чертите на автора си. Досега Теодора Манова се е изявявала като сценарист на телевизионни предавания и творчески проекти за деца, автор е и на една прекрасна детска пиеса, която се игра в Кукления театър – „Неспящата красавица”. Радвам се, че се е осмелила да напише своя първи роман и се надявам да има още. Повярвах на всяка дума в тази книга и приех нейната искрена усмивка. И после дълго мислих – обратно пропорционално на времето, за което я прочетох. Мисля, че това е било и ангелското намерение на автора й.

След този прекрасен текст как да не прочета книгата?!

“Свят без край” продължава в коловозите на “Устоите на Земята”

2012-01-20T11:51:00.000+02:00

200 години след “Устоите на Земята” пак сме в Кингсбридж. Под мъдрото водителство на църквата цивилизацията не е мръднала и на милиметър напред, напротив – деградирала е. Величествената катедрала, около строежа на която тече действието в първите две книги, тук е построена и властва над околността, но начело й са религиозни пиявици, които оправдават своята алчност и суета с желанията на своя бог. Нищо ново под слънцето в коя да е епоха.

Писана 20 години по-късно, първата част на “Свят без край” умело се напасва към вече издълбаните коловози… и не ги напуска. Да, страхотно написана книга от голям майстор, но… вече сме я чели. Структурата, героите, фабулата, дилемите… всичко е едно към едно с предишната книга, което носи едно постоянно чувство за дежа вю и елиминира всякаква изненада. Може би втората част на книгата ще тръгне по друг път, но за това ще видим по-натам, когато излезе.

Въпреки това няма как “Свят без край” не може да не донесе удоволствие на всеки фен на “Устоите на Земята” (особено след лично мен разочаровалата ме “Крахът на титаните” (първа и втора част)), дори може и спокойно да се чете без нея. Историята се върти около споменатата вече катедрала и прилежащия град Кингсбридж, които се намират в постоянно балансиране между интересите (откровеното тунеядство) на духовниците и исканията на търговците и гражданите за повече свободи и възможности за развитие. Над двете фракции се намират и местните благородници, които наистина правят каквото си искат, но малко по малко започва да им се налага да се съобразяват с настроенията на жителите на подоепчните им земи.

Събитията се нагнетяват, когато най-важната артерия на града – мостът над реката – рухва и традиционният панаир, крепител на благостъстоянитето на Кингсбридж, е заплашен с отмиране. Строенето на нов мост сблъсква алчността на новия приор с младия строител Мертин и неговата любима Карис, дъщеря на един от богатите търговци в града. От странатаx на злото е братът на Мертин – Ралф, егоистично копеле, което се интересува само от привилегиите, които му дава воинската длъжност, и търпи постоянна деградация, подобно на граф Уилям от “Устоите…”. Покрай тях има още няколко паралелни истории, които противопоставят раждането на новия предприемачески дух на закостенялото религиозно мислене.

В “Свят без край” Фолет е прехвърлил положителните черти на приор Филип върху женската част на религиозната общност, която е остракирана и постоянно търпи отвратителния сексизъм на монасите, горди в своето измислено превъзходство. Женските характери в романа определено имат силно преимущество над мъжките и това е любопитно решение за времена, когато за слабия пол няма много възможности за живот вън от ролята на слуга на мъжа си или на бог. И в двата случая – пропилян напразно живот.

Очаквам с нетърпение втората част, искрено се надявам Фолет да има доблестта да излезе от сянката на първия роман и да насочи книгата в нова, оригинална посока. Това очаквам от сериозен автор, не като безкрайните поредици псевдопсихологически книги на евтини пенкилерници като Хорхе и Куелю, в които пише едно и също нещо, обилно захаросано с лековати историйки.

Другите романи на Фолет:

Силно да любиш и мразиш: “Ние бяхме (в) Сектор Б”

2012-01-19T08:36:00.001+02:00

Без последните петдесетина страници тази книга навярно щеше да получи негативно ревю. И това при цялата ми любов към синия отбор, при цялата ми фенска страст и непримиримост в мнението, че червеното отборче трябва да бъде закрито както заради незаконорождението си, така и заради престъпната си колекция трофеи, завоювани по всеки възможен и различен от спортния начин. Защо негативно – защото в “Ние бяхме (в) Сектор Б” на Владимир Стоев и Милен Панайотов далеч не става дума само за футбол - доста място е отделено на безкрайна редица побоища между футболните агитки, разказани от първо лице.

Авторите са двама от най-заклетите сини фенове, пракарали последните десетилетия по стадионите, преживели изумителни неща и станали свидетели и на най-светли, и на най-черни сцени. Това е тяхната историята, тяхната истина и в нея няма нищо балансирано, нищо замъглено или преоценено – това е истината, зъбатата реалност на крайната фенска любов, която неминуемо се изражда в омраза към врага. А те са видели много – повече, отколкото може да си представите, дори минават през кошмарите на затвора заради любовта си към отбора на народа.

Това е разказ, какъвто до момента не е излизал на бял свят – без официозни условности – от фенове за фенове. И се разказват неща, за които аз лично не знаех. Авторите свидетелстват, че по време на соца за побоищата между агитките в медиите се е пишело рядко, почти никога, наказателните акции рядко са били осуетявани от органите на реда, а чак в наши дни ролята на полицията става много по-водеща от тази на агитките в ред случаи, които помним. Владо и Милен минават пунктуално през десетки и десетки мачове, през многобройни наказателни акции, “наказания” на шалове, провокации, кражби на знамена и побоища.

Те описват пространно времената преди 90-те, когато синьото присъствие на всеки стадион е унищожително, когато сектор Г е зелен заради докараните под строй войничета, задължени да викат за червения отбор на властта. Онзи, който бе създаден винтче по винтче, без грам естественост на този процес. И още съществува в името на бизнеса.

Истината е обаче, че намирам тази книга за опасна. Тя е документ за времето си, документ за малкото начини една взривоопасна енергия да бъде освобождавана, когато това негодувание от сковаващия начин на живот е можело да бъде изкрещявано на воля. Но не знам как ще го прочетат днешните подрастващи фенове. Мисля, че ще го прочетат като книга за оправдаване на омразата. За засилване на агресията, на оправдание за всяко деяние. А това ще бъде страшно. Дано не съм прав.

Защо започнах с последните петдесетина страници? Защото там книгата става различна, става зряла и показва погледа на двама души, израсли сред бушуващата фенска война, но прозряли докъде може да доведе тях; видели как всички ценности в агитките и футболните клубове биват премахвани, как на мястото на публиката-семейство идва разеденена маса, която е способна в миг да се разтърси от междуособна битка. И осъзнават моментите, когато нещата са поемали в грешна посока.

Сред страниците видях много неща, които няма как да приема – възхвала на насилието, агресията и злобата, безпричинни побоища. Видях рядко оправдана омраза към провинциалните жители, обидни квалификации към немалко от тях само въз основа на различната им фенска принадлежност. Това, разбира се, не е повсевместно, авторите се спират и на близките отношения с фенклубовете от страната, с приятелите, които идват в столицата и при които се ходи на гостуванията.

От друга страна, видях и ценности, които днес липсват по стадионите. Видях задружност, приемственост, една различна, не задължително лоша, школа на сините фенове, които са най-великата българска публика и това е вън от всякакво съмнение. Синята публика, която е най-важният фактор във всички мачове на “Левски” и националния отбор от десетилетия насам, която взема дейно участие и в множество политически прояви през 90-те години като една от малкото организирани извънвластови маси от хора.

В крайна сметка смятам, че книгата е важна, някои уроци не бива да остават ненаучени. Но наистина смятам, че на по-младите и радикални фенове-читатели трябва да се обясни, че да се хвърлят бомби сред чуждите агитки не е ок, че побоят само заради различния цвят на шалчето е безумно нещо. Фенската любов е винаги крайна, но всичко си има граници.

Ясно е, че “Левски” е отборът, който винаги ще бъде символ на футбола у нас и вярвам, че ще се въздигне от кошмарните последни няколко години. Тази книга ми вдъхна доверие, че публиката на сините е и ще си остане най-великата, с всичките й кривини и грехове, но и с феноменалната й подкрепа и отдаденост на любимия отбор. Надявам се бъдещето да намали агресията и да усили любовта, да даде път на различните начини на изразяване на принадлежност и гордост, а не на примитивни и низки страсти.

За още инфо вижте страницата на книгата - www.ultrasbooks.com и фенстраницата във “Фейсбук”.

Бестселъри без маска и грим

2012-01-17T09:08:00.001+02:00

Внимание, това е хейтърска статия и не бива да се чете без съответната психическа подготовка. Изготвена е въз основа на официалната класация на най-продаваните 50 книги във верига книжарници “Сиела” за 2011 г., като съдържа 49 книги, защото първата позиция в класацията държи “Продукт”. Книжарницата и класацията са избрани случайно и непреднамерено, същите заглавия доминират почти навсякъде.

Изрично уточнявам, че не целя да обидя никой – нито издателствата, нито читателите, просто искам да представя личното си виждане за “бестселърите” по нашите ширини. Книгоиздаването е бизнес и всеки може да отпечатва книги по свое усмотрение, особено с любимия ми довод “Това се търси”.

Да, аз съм краен, да, не приемам опростачването на вкуса и продаването на безкрайни редици от сълзлива псевдопсихология, селф-хелп слабителни за душата, политико-фантазни жълтуревини и всякаквите клонирани боклуци, които се излагат на купчини с лъскави опаковки, а платени клакьори ги славословят по медиите.

Сред заглавията има книги, които харесвам (шест по-точно), има и такива, които искрено ненавиждам със или без прочит. Общо съм прочел едва 9 от 49-те и съм доста доволен от този факт – изчитането на този списък (с малките изключения) със сигурност би довел до тежки психични отклонения относно реалността. Не искам да ги чета, не искам да ги представям в Книголандия, нито да ви ги препоръчвам през Книга за теб. Просто не искам. Те не си заслужават.

Ето и списъка, като наистина се надявам да е ясно, че това е хумор, или поне книголандската му версия.

1. “Трите въпроса” – Хорхе Букай
С питане до всеки джоб се стига.

2. “Нека ти разкажа” – Хорхе Букай
…как се каляваше вселенската премъдрост.

3. “Любов” – Елиф Шафак
Поезия, любов, бог, страсти, Турция, болка, последният да затвори вратата…

4. “Аз, Бойко” – Сценаристите на Слави
Вогонска поезия в проза…

5. “Лили Иванова. Истината”
…такава, каквато можеше да бъде.

6. “iЛидерът” Джей Елиът и Уилям Саймън
Как можеше на света да съществува такъв красив и умен, и прилично богат, и храбър, и прекрасен във всяко отношение мъж, какъвто си ти, Джобс Великолепний Гениалний Безгрешний!

7. “Скритият дар” - Джериес Авад
Притчова патология на премъдростта.

8. “Петдесет велики разказвача”
Много хубаво не било на хубаво. Невярно.

9. “Да се обичаме с отворени очи” – Хорхе Букай
Жената и сълзата интимно.

10. “Разказвай с мен” – Хорхе Букай
Пий с мен, пей с мен, мисли с мен… опа, не, това не.

11. “Опаричване” – Тери Пратчет
Опаричване за “Вузев”, както си е редно.

12. “Яж, моли се и обичай” - Елизабет Гилбърт
Не обичай да ядеш, молим те, молим те, лет ми да те молим те!

13. “Игра на тронове” - Джордж Р. Р. Мартин
Полезната субстанция преди разреждане.

14. “Аномалия” – Людмила Филипова
Аномално наричано “роман” и “литература”, още повече “readable”.

15. “Монахът, който продаде своето ферари” - Робин Шарма
Думам ти Енцо, сещай се Ейбрахамчо.

16. “Формулата на щастието” -
Бриджит Гренвил-Клийв, Илона Бониуел
Философски камък под формата на книга. Надайте се.

17. “Петдесет велики разказвача”, том 2
Още хубаво и все си е на хубаво.

18. “Приказки за размисъл” – Хорхе Букай
Епистоларната форма на логорея как се нарича?

19. “Проницателят” - Анди Андрюс
Проницва в джоба от раз със страст…

20. “Тайната” – Ронда Бърн
Яж, лежи си и мечтай, щастието е по поръчка,
а Вселената - услужлив келнер…

21. “Алеф” - Паулу Коелю
Предната инкарнация на Хорхе.
Вече ми липсва.

22. “Формулата на дългия живот” - Д-р Триша Макнайр
За вечен живот, за повече купени книги
и по-малко запомнено от тях!

23. “iСтив: Словото на човека прозрял в бъдещето” -
Джордж Беъм
Пророците трябва да се уважават и цитират,
че инак – на кладата на свободомислието…

24. “Мини речник – английско-български”
Изходът е през Терминал 1, а…

25. “Сблъсък на крале” – Джордж Р. Р. Мартин
Хомеопатичният разтвор още не е готов,
трябва динамизация.

26. “Копелето на Истанбул” – Елиф Шафак
Още любов, страст, Турция…
абе телевизията да не е намалила сериалите?

27. “Танц с дракони” - Джордж Р. Р. Мартин
Разреждането е готово, шансът да се срещне молекула от първоначалната субстанция е нищожен.

28. “Английският съсед” – Михаил Вешим
Анджък, с малко бурен маркетинг
и доброто може да се продаде!

29. “Правопис и пунктуация на българския език”
Полезна придобивка за библиотеката,
ма много прах събира там…

30. “Подсъзнанието може всичко” - Джон Кехоу
При липсата на съзнание
безсъзнанието ще спасява положението.

31. “Малкият принц” – Антоан дьо Сент Екзюпери
Наръчник за мъдри статуси във “Фейсбук”.

32. “Не пипай тази книга” - Ян ван Хелсинг
Нямам и намерение.

33. “Любовни упражения” – съст. Ваня Щерева
От всеки по нещо и накрая нищо.

34. “Няма значение” - Иво Сиромахов
Наистина няма.

35. “Вихър от мечове” - Джордж Р. Р. Мартин
Буря от томове.

36. “Стив Джобс. Биография” - Уолтър Айзъксън
Патентът защитава правоъгълната форма на книгата,
направата й от хартия,
слагането на лице на корицата
и др. забрани, които ще бъдат оповестени скоро.

37. “Дванайсет странстващи разказа” - Габриел Гарсия Маркес
По-добре късно, отколкото никога.

38. “Писма до Клаудия” - Хорхе Букай
Още и още воайорщина към душевините на Хорхе.

39. “Пир за врани” - Джордж Р. Р. Мартин
Пир за издатели, пир за фенове.

40. “Нашингтон” – Михаил Вешим
Светене с отразена светлина.

41. “Волният народец” – Тери Пратчет
Сите че ви изтепам, Нак Мак Фигъл требе са най-отпреде!

42. “Нова хронология на историята. Комплект Т.1-2” -
А.Т.Фоменко
И тая е грешна, не почва с Бойко.

43. “Богат татко, беден татко” - Робърт Кийосаки
Искам да си богат, сериозно.
Просто купи и тази книга и готово.

44. “Малкият Никола пак тръгва на училище”
- Рьоне Госини
Учи, мамо, да емигрираш.

45. “Звездният отбор” - Джон Гришам
24-ят, 25-ят? Загубихте ли бройката?

46. “18% сиво” – Захари Карабашлиев.
Малко сивота като цветно петно сред калта.

47. “Дневникът на един Дръндьо” - Джеф Кини
То името си е само по себе си смешно.

48. “Колибата” - Уилям Йънг
Срещи с бог –
само на закрито и отдалечено,
че инак в лудницата.

49. “Съкровищата на пътешественика” - Анди Андрюс
Още стъкълца за размяна с местните аборигени.

Непоносимата лекота на убийството – “Приспивна песен” на Паланюк

2012-01-16T11:23:00.001+02:00

Четох “Приспивна песен” преди много години и си спомням, че много ме впечатли, но днес, след “Боен клуб” и “Оцелелият”, не успя да ме грабне чак толкова при препрочитането.

Иначе Чък Паланюк (сори, Ламоте) си е себе си от първата до последната страница, а фабулата пак е в негов стил – неколцина души, всеки със своите лудости и проблеми – откриват, че една песничка, поместена в детска книжка, при изпяване на някого му осигурява доста бърз (че и мигновен) билет за оня свят. Доста лесен начин за решение на проблемите и труповете около героите се стелят наред, особено около вманиачен санитар, който умира за постмортален секс с жени, които никога не би могъл да има.

Крехък съюз между двама от знаещите песента ги повежда на продължително пътешествие за унищожаване на екземплярите от книгата и опазване на света от информационен пандемониум, ако смъртоносните трели станат вредом познати. Съюз, основан на взаимна неприязън, още няколко вещерски тайни и търсенето на първоизточника на песничката – книга, в която има още цял куп странни заклинания. И от смъртта ще се появи и живот.

Естествено, това е Паланюк, а не фентъзи. През своите герои той садистично дисекцира света бурмичка по бурмичка, изтипосва човешката алчност, глупост и невежество, пътем заривайки с факти, факти и пак факти като например екологичните проблеми на САЩ с привнесени европейски видове или механизмите на жилищния пазар преди вездесъщата криза.

През целия роман се е простряла дилемата доколко имаш право да убиваш, когато това е лесно и безопасно. Дали това е лесно решение на проблеми или пристрастяващ наркотик? Какво е оправдано в името на целта – опърничавият библиотекар заслужава ли вечния си сън, ако не иска да каже у кой е екземплярът на книгата? А омразният главен редактор? Човекът, който не иска да продаде къщата си? Този, който те е блъснал и нагрубил на улицата? Не пожелавай никому смърт. Не може да върнеш песничката назад…

Факт, “Приспивна песен” си я бива като част от света на Паланюк, но ми се стори доста дървена и недодялана, макар че това в никой случай не пречи на четенето – отнася се за отрицателно време и наистина успява да позанимава мислите доста след прочитането. Наистина един от най-добрите съвременни автори, със сигурност най-реалноциничният, при който цинизмът не е просто поза (като Бегбеде), а мощен светоглед, през който светът не е в криво огледало, а озъбено си се хили в своя автентичен лик.

Името на автора би трябвало да е PalaNUKE.

Друго от него:

Светът на Диска на Тери Пратчет в Книголандия

2012-01-13T16:58:00.001+02:00

Искам да имам всички тези книги. Засега това е невъзможно поради липса на място, но нищо не ми пречи да изчета всичките и да ви ги представя в чистия блясък на Пратчетовия хумор.

Немалко от тях съм чел по-рано, в предкниголандските времена, но препрочитането на Пратчет е в немалко случаи далеч по-приятно от прочита на нещо непознато. Считам за привилегия да живея в едно и също време с безусловно един от най-великите писатели, творили на планетата.

Списъкът ще бъде запълнен до края на 2012. Аз казах, уук :)

1. Цветът на магията 2. Фантастична светлина

3. Еманципирана магия 4. Морт

5. Магизточник 6. Посестрими в занаята

7. Пирамиди 8. Стражите! Стражите!

9. Ерик 10. Подвижни образи

11. Жътварят 14. Господари и господарки

30. Волният народец 33. Пощоряване

34. Туп!

Вън от Света на Диска

Добри поличби, съавтор Нийл Геймън

Смърт изфирясва и животът зомбясва в “Жътварят” на Тери Пратчет

2012-01-12T09:11:00.001+02:00

Има различни видове активизми, а покрай лесната слава на социалните мрежи се пръкват още и още. Църковните твари са едни от претендиращите да имат думата по следсмъртните въпроси (невярно), но само активистът за правата на мъртъвците Рег Шу се бори за правата на мъртвите-които-още-имат-вземане-даване-с-живите. А в един останал без Смърт свят ще има доста такива. Пъстрата групичка около Шу ще се обогати с един мъртъв, но неумрял магьосник - Уиндъл Пунс, - който неохотно се мъчи да задвижва опротивялото си тяло. Другите в групата са вампир, жертва на адвокатско ухапване, караконджул с панически страх от открити пространства и банши с говорен дефект и страст към епистоларни предупреждения към смъртните (напр. „УууИииУууИииУуу“), пъхнати под прага.

Тази групичка ще спасява света. Е, и Смърт ще трябва да поеме някоя и друга непривична роля, де.

“Жътварят” е поредната книга-шедьовър на Тери Пратчет. Нийде другаде група магьосници не се опитват да заровят непокорен и в смъртта си свой колега на най-оживеното кръстовище на Анкх-Морпорк. И нийде другаде Смърт не се надпреварва с механична косачка, докато очаква да изтекат и последните прашинки в НЕГОВИЯ часовник. Смърт ще умре. Но докато се намери кой да поеме работата много, много неща няма да пожелаят да умрат. А, да, и навсякъде се търкалят едни досадни пазарски колички, които просто ТРЯБВА да имат връзка с историята.

Надолу съм копирал малка част от откъсите, които ме впечатлиха, а за други ревюта за книгата се отправете към “The Dark Corner”, Блогът на Янина, Forest of Magic, “Защо не!?”… сигурно има и още :)

Откъсииииии:

Деканът се помъчи да кимне. Той поначало се бе усъмнил разумно ли е да копаят дупка насред кръстовището на Улицата на малките богове и Широката улица — и двете с най-натовареното движение в Анкх-Морпорк. Но всичко изглеждаше много логично, преди да започнат. Дори най-опърничавият неумрял би трябвало да си остане благопристойно погребан под такъв уличен трафик. За жалост никой не се сети да помисли ще има ли затруднения, ако копаят на най-оживеното кръстовище денем.
…
Сержантът проумя, че неволно е излязъл на сцената в драма със стотици участници, някои от тях — магьосници, и всички до един разгневени.
— Е, с какво се занимавате? — попита отпаднало.
— Погребвахме наш колега. Не виждаш ли? — троснато заяви Ридкъли.
Колън тутакси се загледа в отворения ковчег до ямата. Уиндъл Пунс му махна с ръка.
— Ама… той не е умрял, нали?
Челото му се набръчка от усилие да осмисли положението.
— Външността понякога заблуждава — напомни Архиканцлерът.
— Но той ми маха.
— Е, и?
— Не е много нормално мъртъвците да…
— Всичко е наред, сержант — прекъсна го Уиндъл.
Сержант Колън се примъкна до ковчега.
— Вас ли видях да се хвърляте в реката снощи? — попита тихичко.
— Да. Бяхте много услужлив.
— А после си излязохте, сякаш нищо не е било.
— Уви, така беше.
— Само че стояхте под водата цяла вечност.
— За съжаление в реката беше твърде тъмно. Едва намерих стъпалата.
Сержант Колън по неволя се примири с логиката на събитията.
— Е, щом е тъй, значи трябва да сте покойник. Друг освен мъртвец не може да издържи толкоз под водата.
— Вярно си е — съгласи се Уиндъл.
— Но защо махате с ръце и приказвате? — пак се озадачи Колън.
Старшият наставник надигна глава над ръба на дупката.
— Сержант, случва се труповете да помръдват и да издават звуци — обясни охотно. — Всичко се дължи на мускулни спазми.
— Вярно си е — отново промълви Уиндъл. — И аз съм чел за това.
— А-а… — Сержантът се огледа. — Тъй, значи — смънка сащисан. — Е… вие си знаете, предполагам…
— Добре, приключихме. — Архиканцлерът се измъкна от ямата. — Достатъчно е дълбока. Хайде, Уиндъл, време ти е да легнеш долу.
— Уверявам ви, че съм трогнат — промълви Уиндъл и се отпусна по гръб.
Беше хубав ковчег от погребалното бюро на Брястовата улица. Архиканцлерът му позволи сам да си го избере.
Ридкъли взе голям чук.
Уиндъл пак седна в ковчега.
— Всички положиха толкова усилия…
— Да, да… — Архиканцлерът се озърна нетърпеливо. — Кой носи дървения кол?
Магьосниците се вторачиха в Ковчежника. Той доби нещастен вид. Ровеше смутен в чувала.
— Ами не намерих.
Ридкъли закри очите си с длан.
— Така-а… — изсумтя кротко. — Защо ли изобщо не съм изненадан? А какво носиш?
— Връзка магданоз — прошепна Ковчежникът.
— От нерви е, да знаете — припряно го оправда Деканът.
— Магданоз… — Около самообладанието на Ридкъли можеха да се огъват подкови. — Аха…
Ковчежникът подаде повехналата зелена китка и Архиканцлерът я взе.
— Виж сега, Уиндъл, искам да си представиш, че в ръката си държа…
— Нямам нищо против — побърза да се отзове Уиндъл.
— Не знам дали ще мога да забия…
— Все ми е едно, повярвай — пак го прекъсна Уиндъл.
— Наистина ли?
— Важното е, че принципът е спазен. Вероятно е достатъчно да ми дадеш магданоза, но _мислено_ да забиеш кол.
— Много почтено от твоя страна — похвали го Ридкъли. — Ей тъй те искам.
Протегна драматично връзката магданоз.
— На ти!
— Благодаря — промълви Уиндъл.
— Сега да заковем капака и да си вървим, че е време за обяд — натърти Архиканцлерът. — Не се притеснявай, Уиндъл. Непременно ще има полза. Днес беше последният ден от остатъка на живота ти.
Уиндъл си лежеше в мрака и слушаше как коват пироните. Ковчегът се раздруса, някой обвини приглушено Декана, че не държи здраво. После по капака затрополи пръст, шумът слабееше и се отдалечаваше.
Не след дълго глух тътен оповести, че градът се занимава безпрепятствено с всекидневието си. Дори се чуваха неясни гласове.
Уиндъл потропа сърдито по капака.
— Не може ли по-тихо? Тук някой се мъчи да бъде умрял!

Вярата е сред най-могъщите органични сили в мултивселената. Е, дори да не помества планини сама по себе си, може да сътвори същество, което е способно да го стори.
Хората дълбоко се заблуждават за вярата. Смятат, че действа отзад напред. Представят си, че първо има обект, после възниква и вяра в него. Всъщност е точно обратното.
Вярата се подмята из просторите на битието подобно на буци глина, въртящи се в спирала по грънчарското колело. Например така са сътворени боговете. Несъмнено е, че са създадени от онези, които вярват в тях, защото дори съкратените биографии на божествата доказват, че произходът им не може да е божествен. Склонни са да правят онова, което и хората биха си позволили, ако щеше да им се размине безнаказано, особено като става дума за нимфи, златни дъждове в спални и смазване на врагове.

Бил Порталски намери парче креда в запустялата ковачница на стопанството, откри парче дъска сред вехториите и се захвана да пише много старателно. По някое време закрепи дъската пред курника и обърна главата на Сирил натам.
— ЩЕ ПРОЧЕТЕШ ТОВА.
Сирил се вторачи късогледо в думата „Кукуригу“, изписана с ъгловат готически шрифт. Някъде в неговия мъничък пилешки налудничав ум се избистри отчетлива и вледеняваща увереност, че за негово добро е да се научи да чете бързо, ама много бързо.

Модо вярваше в торенето със същата страст, която други влагат в религията. Неговите торища шаваха, прегаряха и мъждукаха в мрака, вероятно заради тайнствените и почти сигурно незаконни съставки, които Модо добавяше в тях. Е, никога нищо не бе доказано, пък и никому не би хрумнало да разрови някоя купчина, за да провери.
Мъртви отпадъци, обаче живеят посвоему. И, да речем, подхранват живота на розите. Старшият наставник се бе заел веднъж да обяснява на Модо, че розите му израстват толкова високи, защото това е едно от чудесата на битието. Джуджето обаче се придържаше към мнението, че те просто се стремят да избягат колкото се може по-далеч от обилно наторената почва.

Тези дни ще обособя една отделна страница с вече прочетените книги от Пратчет, започва да ми писва да копирам цял куп книги под всяко ревю на негова книга.

Дворцов заговор в “Страхът на мъдреца” на Патрик Ротфус

2012-01-10T09:22:00.001+02:00

Първа част на втори том на Патрик Ротфус – “Страхът на мъдреца” – започва и си продължава както и почти целия първи том – “Името на вятъра” – университетските битки и проблеми с кой ли не, които се усложняват малко по малко. Въпреки текста на задната корица, за приключението му вън от стените на университета не остават чак толкова много страници, очевидно “Прозорец” са решили, че няма нужда да пишат различни текстове за двете части и и спокойно ще си минат и с един. Лошото е и че в тази първа част хич не става ясно какъв ще да е този страх и кой е мъдрецът, но скоро ще имаме и продължението, та ще разберем.

Инак проблемите на Квоте вън от университета са си почти задължителни, любопитното е, че Ротфус прескача цялото му пътуване към далечния Винтас и само пише, че по пътя преживява куп приключения, корабокрушение, краде, проси и в крайна сметка трябва да заложи инструмента си, за да се яви в приличен вид пред новия си покровител. По изпитана рецепта Квоте мигновено се оказва в средата на дворцов заговор и трябва да действа решително – нещо, което не му че чак толкова присъщо все още.

Мистериозната Дена продължава да го занимава, след като по неведоми причини се оказва във Винтас, в който той е отседнал и вече започвам да си мисля, че нейната роля ще се окаже много, много важна, но каква – не смея да гадая. Но със сигурност не говорим за обичайната любовна история, в която “девицата” очаква своя спастител. След като той забогатее, де…

Няма смисъл да се разпростирам повече, думите ми от първата част са напълно валидни и за тази – прекрасен език, малко екшън, прилични количества наукоподобна магия, категорично едно прекрасно фентъзи.

Патрик Ротфус и “Името на вятъра” – страхотно фентъзи без досадни битки

2012-01-06T09:58:00.001+02:00

В последно време непрестанно ми подмятат, че не съм чел достатъчно фентъзита, затова се прехласвам по Джо Абъркромби, да речем. Това е факт. Но според мен това ми дава живителната невинност, която вече нямам в ред други жанрове, където самият аз троснато мърморя за приликите с това и онова произведение. Та, в очакване на нова порция обяснения как Толкин вече е писал за това в непосилния ми за четене “Властелинът на пръстените” ви представям още едно фентъзи, което успя да ме увлече – “Името на вятъра” на Патрик Ротфус, начало на класическа многология, която се надявам да не се разпростре излишно.

Историята тече като ретроспекция на живота на Квоте – могъщ магьосник, извършил куп легендарни подвизи, повечето от които продължават да се разказват в безброй варианти, кой от кой по-невероятни. В настоящето той се е загърнал в образа на Коте – простодушен собственик на страноприемница в малко, забравено от бога градче. Със задачата да запише истинската му история при него дохожда Летописеца, най-добрият разказвач, и спомените започват да текат, прекъсвани нарядко от събития в града, които неминуемо ще градират в следващите части до неотложност великият Квоте да се завърне.

Ротфус не бърза за никъде. В първия том – 800 страници с малък шрифт – проследява обстойно детството на Квоте в пътуваща трупа, избиването на родителите му от зловещите уж митологични чандриани, животът му като просяк и в крайна сметка попадането му в класически харипотъров университет по магии. По изпитан образец гордият Квоте притежава изключителни способности, но това бързо му печели множество врагове. Над половината книга тече спокойно и лежерно сред учение, периодични сблъсъци с противниците му – надменен благородник и неговите покровители сред преподавателите, в отчаяна битка с мизерията и желанието да свири, както и дълбокото пропадане по красавицата Дена. За нея много може да се напише, но нека кажем само, че е непостоянна и ефирна като вятъра и толкоз.

Всъщност в “Името на вятъра” екшън и приключения почти няма. Действието продължително време се задържа в Университета и проследява отблизо борбата на Квоте да събира пари да плаща таксите си за всеки нов семестър – реалистичен модел, който ми допада далеч повече от стерилното финансово спокойствие в другите фентъзита, които съм чел. Ротфус пише изключително добре и книгата и за миг не досажда, поне за мен всякакви действия с книги зад стените на библиотеката са далеч по-интересни от зверски кървави битки из пущинаците. Животът на момчето се развива малко по малко, а пред него лежат очаквани геройства и черни престъпления.

Това е “най-книжното” и безбитково фентъзи, което ми е попадало и това адски ми допада. Чак към края идва един здрав сблъсък с наркотизиран гигантски дракус, в който бързият ум на Квоте ще е не по-малко ценен от уменията му в симпатичната магия на обвързването.

Дебют на Патрик Ротфус, това е наистина изключително добра книга, която ми достави неимоверно удоволствие, докато си бях у дома във Видин и исках да чета нещо протяжно и приятно, но не и досадно. И да, бих бил щастлив от твърди корици на тази книга, но какво да се прави.

Други ревюта: “Аз чета” и “Forest of Magic”.

През “Деветата порта” влиза дяволът на Артуро Перес-Реверте

2012-01-05T08:15:00.000+02:00

“Деветата порта” на Артуро Перес-Реверте е от онези романи, към които не бих посегнал, ако не са ми препоръчани от приятел, както се случи. Виж, ако бе запазено оригиналното книжно, а не филмово име – “Клубът ‘Дюма’”, щях отдавна да съм го прочел. И все пак еволюцията на кориците е очевидна – вижте онова долу, с меката корица от 2000 г., и великолепното оформление вдясно на следващия тираж с твърда от 2008 г., който за зло или добро е на изчерпване.

Прочетох книгата между “Сянката на вятъра” (второ ревю) и “Играта на ангела” (второ ревю) и тя пасна чудесно на литературната си компания, което още веднъж затвърди страстта ми към испанската школа писатели. Самият Перес-Реверте е много интересна птица, близък приятел на Борхес, на когото чете в последните му години, както научих вчера от колежката Мила от “Аз чета”.

Главен герой в романа е литературният наемник Лукас Корсо, чиято професия е да издирва редки и безбожно скъпи книги за колекционери. Той е същинско кълбо от разрушен личен живот, хаотично и напрегнато настояще и липса на ясно бъдеще. До момента, в който е запратен да изследва три идентични копия на безценната книга De Umbrarum Regni Novem Portis – “Книгата на деветте порти от царството на сенките”, която служи за призоваване на дявола и чийто печатар е качен на кладата заради дръзновението да я издаде. Знаете, църквата винаги е смятала литературата и изобщо четенето за излишна глезотия и неприятен подтик към самостоятелно мислене.

Сравняването на трите копия на демоничната книга завърта едната линия на сюжета, за мен неособено интересна – нямам влечение към тези плитки фабули, свързани с демонични тайни, скрити зад средновековни шифри от тайни общества. Все пак в книгата има отпечатани интересни илюстрации (различни в двата тиража), които авторът си тълкува и напасва към сюжета по лично усмотрение.

Другата сюжетна линия – по-забавната и разбираемата – е свързана с оригинален ръкопис на глава от “Тримата мускетари”. Покрай нея Реверте повежда на шеметно пътешествие из живота на Дюма, неговата работилница за романи, писани с дейното участие на куп помощници, бурния му живот и всичко, свързано с творчеството, което оставя. Покрай тази глава по петите на Корсо поема Рошфор, намесва се Милейди, а в негова защита се появява странно красиво момиче, което се представя за Айрин Адлър, героиня на Артър Конан Дойл. Цялата действителност на романа започва да се доближава твърде много до литературна измислица и Корсо се оплита все повече като пиле в кълчища.

Загадки се вплитат в други загадки, всичко е в пълно объркване до последните страници, когато аз поне останах крайно разочарован от развръзката на нещата. Но какво да се прави – чудесен литературен роман, няма да му придирям чак толкова. Реверте влага в устата на героите си красиви и смислени фрази като тези:

“…светът се напълни с хора, които настояват да изпишат поне двеста страници за неповторимите чувства, които изпитват, наблюдавайки собствената си физиономия в огледалото”.

“Имаше един особен начин да изслушва хората – взираше се през очилата си, поставени накриво на носа, кимаше от време на време замислено, с добронамерен израз, но без особено убеждение – като уличница, на която четат романтичен сонет”.

В крайна сметка наистина харесах “Деветте порти”, ако и да останах разочарован от края й.

Дяволът жъне души в “Играта на ангела” на Сафон

2012-01-03T10:55:00.001+02:00

След обяснението ми в любов на “Сянката на вятъра” (новото ревю тук), с което приключих 2011 г., редно е да започна 2012 г. с “лошата сестра”, както се изразява самият Сафон – “Играта на ангела”. Това е вторият роман от очакваната тетралогия (третата част – “Затворникът от рая” излезе на испански през ноември), който мнозина недолюбват заради мрачината и поголовната сеч сред героите, която Сафон провежда с хладнокръвна безпощадност и дори повеят надежда в края не може да изкупи платената кръвна дан.

“Играта на ангела” се развива преди първия роман и като странична линия, осъществяваща и връзката между тях, протича срещата между бащата и майката на Даниел. Главният герой Давид Мартин е добър писател, впримчен в мощната търговска мрежа на кървавите криминалета, с които си докарва добри пари, но това не е особено удовлетворяващо. Повече за самия сюжет може да прочетете в първото ревю на книгата, докато сега ще се спра на неща, които ми се “откриха” сега, при препрочитането й.

Четейки с други очи, затънах дълбоко в разговорите на Дявола и писателя, в които двамата разнищват различните аспекти на общото дело – написването на книга, която да даде тласък на нова религия. Вечната дилема на договора с дявола тук има различно измерение – срещу облагите дяволът иска здрав труд, за да се напише нещо вечно, което да впричва умовете на хората под нова форма. Давид не е първият, поел подобна задача – малко по малко пред него се разкриват следи към миналото, които показват, че и други хора са се опитвали – и проваляли – в това дело. И са си плащали за провала.

Ето какви думи влага Сафон в устата на своите герои:

В нашата природа е заложено да оцеляваме. Вярата е инстинктивен отговор на аспекти от битието, което не можем да си обясним по друг начин, независимо дали става за нравствената пустота, която забелязваме във вселената, неизбежността на смъртта, тайната на произхода на нещата и смисъла на собствения ни живот, или пък липсата на смисъл. Това са първични аспекти, които се отличават с изключителна простота, но нашите собствени ограничения ни пречат да отговорим по един недвусмислен начин на тези въпроси – ето защо прибягваме до емоционален отговор като един вид защитен механизъм.

Църквата:

Голяма част от митологията, която се е развивала около всяка доктрина – богослужението, та до нормите и табутата, – произлиза се от бюрокрацията, зародила се в хода на еволюцията на доктрината, а не съвсем от предполагаемия свръхествен акт, който е положил нейното начало. Повечето простички безобидни анекдоти са смесица от здрав разум и фолклор, а целият войнствен заряд, който натрупват постепенно, идва от по-късното тълкувание или даже изопачаване на изначалните принципи от страна на ръководните лица. Административният и йерархичен аспект изглежда ключов в развитието на доктрината. Първоначално истината е разкрита на всички люде, но бързо се появяват индивиди, които си приписват авторитета и задължението да тълкуват, управляват, а в случай на нужда и да променят тази истина в името на общото благо, и с тази цел създават мощна и потенциално репресивна организация.

Агресията.

Не можем да се задоволим само с това, хората да вярват. Те трябва да вярват именно в това, в което ние искаме да вярват и не бива да го оспорват или да слушат гласа на оногова, който би го оспорил. Догмата трябва да стане част от собствената идентичност. Всеки, който я поставя под съмнение, е наш враг. Той въплъщава злото и наше задължение е да му се противопоставим и да го унищожим. Това е единственият път на избавлението – да вярваш, за да оцелееш.

Има романи, от които човек може да научи повече, отколкото от томове многословия, особено от хора с мъгляви мисли и самомнение за богоизбраност. Сафон пише точно такива романи, подобно е и положението с “Деветата порта” на Артуро Перес-Реверте, която прочетох преди дни.

Сафон наистина обсебва души сред тези страници, докато отново изплита мрачна интрига около своя герой. Този път обаче той е като бога от Стария завет – жесток, отмъстителен и самовластен – полага пътека от кости пред героя си и той трябва да я извърви от началото до края, треперейки от хрущенето под себе си, губейки нишката на действителността.

“Играта на ангела” е убийствен роман, ако мога да се изразя така. Остава само да чакаме “Затворникът от рая”, за който вече знам от преводачката на първите две части - Светла Христова, – че продължава задълбочаването на връзките между събитията.

Мастилената магия на “Сянката на вятъра” на Сафон поглъща души

2011-12-30T08:41:00.001+02:00

Исках последното ревю за 2011 г. да бъде на специална книга, а няма друга като “Сянката на вятъра” за мен. Снощи пък имах среща с една близка приятелка, живееща в Милано, и не много изненадващо се оказа, че и тя обожава Сафон и го чете на италиански, а сега иска “Играта на ангела” на български, за да му се наслади напълно.

Обичам “Сянката на вятъра” както никоя досега, незнайно защо точно, но какво ли е винаги ясно в този живот? Това е романът, който съм препоръчвал най-много в живота си, за мен това е сред най-добрите романи, писани някога изобщо. Сафон е магьосник на словото и нищо по-малко, нищо че подобни думи се поизтъркват от фриволната употреба на продавачи на книги, това най-противно ми определение за хора, които считат книгата за стока, а не преживяване.

Тази година няма да правя сумарна класация на прочетенетото, след като вече направих две – за първата половина на годината и цялостна за двугодишния период на съществуване на Книголандия. Написах една пространна статия за книгоиздаването у нас, незагубила своята актуалност, книговодител за отминалия панаир, както и текст с равносметката от него.

Беше прекрасна година, до голяма степен заради всички вас и особено на Алекс Кръстев, с който продължаваме прекрасния проект за книжарницата на добрите книги: “Книга за теб”, която в последния месец на годината доказа, че е завоювала място на книжния пазар със своята уникалност. Гордея се с блога и книжарницата, с всичко, което правя в “Изток-Запад”, гордея се, че имам толкова много книжни хора около мен, реално или виртуално. Благодаря ви.

А сега ви оставям с новия ми поглед за една велика книга, която ще бъде препрочитана отново и отново:

Когато през август 2010 г. прочетох за първи път “Сянката на вятъра”, аз буквално потънах в нея. Удавих се в страниците, исках да отложа стигането на дъното, но не можех и стръвно изчитах страница след страница. За да достигна края в миг и да затворя книгата в сърцето си, да я запечатам завинаги, една от малкото книги, които съм допуснал там безвъзвратно.

Сега бе различно. Знаех че тази среща ще дойде отново, бе неизбежно, колкото и да нямам време да препрочитам. Но Сафон си беше запазил нова среща с мен от мига, в който затворих книгата предния път. И знаех, че сега ще се насладя на цялото потъване, ще изследвам всяко разклонение, ще търся знаците, които водят към магията на тези страници. Четох книгата поне двойно по-дълго, отколкото предния път. Връщах се, препрочитах, оставях я, визуализирах сцени и лица, претворявах в себе си ритъма на думите и събитията. Слях се с ритъма на Сафон (и прекрасната Светла Христова) и се оставих да ме носят по своето течение, ако и то да затъва в каналите на ужаса понякога.

Жулиан и Пенелопе. Даниел и Беатрис. Две двойки, отделени от времето, но събрани от писеца на една уж легендарна писалка и последния екземпляр на един роман, загробен в Гробището на забравените книги. Дяволът преследва този роман и убива всеки, който има нещо общо с него и неговия автор. “Сянката на вятъра” трябва да бъде изличена от лицето на земята, а с нея и цялата прокълната демонична история, първопричината за нейното написване. Книга, зачената с кръвта на младенец.

Лабиринти се стелят сред тези страници. Обгърнати в мъгли, героите едва-що виждат промеждутъци тук таме и следват неясните кървави следи, превърнали се в мастилени знаци. Те са разпростряни из вълшебната книжарница на Семпере и неговия млад син Даниел, из къщите на богаташката фамилия Алдая, в манастир, старчески дом, дори в бордея на един необикновен просяк. Времето не може да заличи тези следи, нищо не може да ги заличи. И колкото и да са невидими, също както сянката на вятъра, толкова и са реални и протягат пипала към настоящето на тези, които ги търсят. А в пипалата има клечки кибрит и аромат на жертвено аутодафе в името на забранена любов…

Над тази Барселона слънце не изгрява. И по-добре.

“Следотърсачът” на Орсън Скот Кард е добро начало на фантастична сага

2011-12-29T09:20:00.001+02:00

Първата ми среща с Орсън Скот Кард определено се оказа забавна и ще бъде продължена в бъдеще, неминуемо и със сагата за Ендър. За нея досега не се бях сещал, но май трябва да се прочете, ако е наистина сред най-великите фантастики евър, както прочетох.

“Следотърсачът” е първа част от сага, която искрено се надявам да не надмине трилогия поради непоносимостта ми към разводнени многотомия. Историята напомня на “Живият хаос” на Патрик Нес – отново имаме колонизирана планета, населена от земляни след унищожителна намеса в местната екосистема, а вместо политическорелигиозни има невидими Стени между различни територии, непреминаеми за жителите в оградените пространства.

Фантастичната нишка е свързана с различни способности в три деца, всяко от които допълва останалите – главният герой Риг умее да вижда следите на живите същества, оставени дори преди хилядолетия, неговият приятел Умбро манипулира времето и дори променя вече случили се събития, а сестрата на Риг – Парам – е способна да изпада в забавено време, при което става невидима, но се движи безкрайно бавно.

Романът проследява успоредно пътешествието на земляните до новата планета и бъркотиите около него, свързани с времето и пространството, и приключенията на Риг, Умбро и бившия войник Самуна, който жадува да избяга от скучния живот на ханджия по реката. Риг е обучен от загадъчен скитник, който е мислил за свой баща, и умее цял куп неща, основните от които май са красноречието, високопарното остроумие и логическите трикове. Това е оказва полезна способност, когато от дивата местност, в която е израснал, попада сред цивилизацията на града О и столицата Ареса Сесамо, където се вихрят политически противоборства, в центъра на които е именно Риг и не-много-изненадващият му благороден произход.

Започва една голяма бъркотия, която неколкократно е променяна с намеси във времето, до момента, в който компанията поема към Стената, преследвана от войниците на генерал Гражданин. Там част от загадките се изясняват и остава очакване за следващата част…

Орсън Скот Кард пише чудесно, като освен чисто забавната част има и сериозна поднишка на изследване на правото на земляните да завладяват чужди територии, както и обследване на психиката на масите и всякаквите революционни власти, налагащи своите нови, “полезни за всички”, правила. Логическите битки между спорещите в романа са изпипани и единственото неприятно за мен нещо беше хронологичната бъркотия с прескачанията в миналото, с които се променя и настоящето, но обследването на различните възможности на тази способност е описано добре в разсъжденията на героите. Загадките са относително прозрачни, но все пак е оставено достатъчно място за нови чудеса в следващите части, особено в областта на изследването на паралелни еволюции от обща изходна точка, но няма да издам нищичко защо това се налага.

“Следотърсачът” е едно наистина добро начало и се надявам в обзоримо бъдеще да четем и следваща част на приключенията на Риг и компания.

Смъртта като малко момиченце в “Покани ме да вляза” на Йон Линдквист

2011-12-27T11:57:00.001+02:00

А как пишат тези шведи! Още Стиг Ларшон и неговата трилогия “Милениум” разби предразсъдъците ми към кримитрилърите, а сега Йон Айвиде Линдквист с “Покани ме да вляза” окончателно затвърди в мен убеждението, че най-директната проза принадлежи именно на шведските автори. Проза, която хапе, със или без фантастични елементи.

Линдквист започва да говори на “ти” от първата страница, допуска те до същината на героите от първия ред, не оставя неосветени дълбочини, не скрива нищо. Вместо това допира мастилен нож до гърлото ти, впримчва те в книжна примка и те кара да четеш още и още, да задишаш с всеки един от героите, никой от които не е невинен, никой от които не е “герой” в класическия смисъл на думата. Всеки е омърсен от живота около него.

Малкото момченце – Оскар – е тормозено от хулигани хлапе, което не се свени да краде редовно от магазините. Малкото момиченце – Ели – е всъщност 200-годишен вампир, който иска своята дажба кръв на всяка цена. Около тях мъждукат животите на околните, жертви на живота, жертви на жаждата за кръв – те са педофилът - роб на своите страсти, кварталните пияници, оплетени в своята мизерия, полицаят – садист, използващ религията за прикритие, разкапани семейства, наркотици, гнилоч от първото до последното стъпало на блоковете на квартала Блакеберг. И всичко това разказано през очите на деца – тихо, спокойно, предопределено, без миг чудене възможно ли е да е другояче. Галактика фар, фар ауей от “Пипи Дългото чорапче” и онези, другите шведски дечурлига.

Липсата на невинни предопределя и непредсказуемостта на сюжета. Малкият Оскар трябва да се справи с мъчителите си, да приеме, че дружи с чудовище, да опази разсъдъка си. Приятелчето Томи трябва да приеме за пастрок омразно ченге, докато организира обири, наркосбирки и му предстои среща с мъртвия му баща. Виргиния със загубения живот трябва да подслони чудовище в себе си и да реши как ще продължи. Зверовете от училището, толкова напомнящи на бандата на Хенри от “То” на Кинг, ще потънат в страстта към отмъщение… и няма да изплуват, буквално.

Линдквист пише прямо, директно, безмилостно. Това не е детска история, не е и вампирски хорър в обичайния смисъл, разказана е в лековатия и толкова дълбаещ стил на “Крадецът на книги”, да речем. “Покани ме да вляза” е история от съседния вход, от отсрещния блок, а защо не и да е на прага ви…

Поканете я да влезе, заслужава си.

ЕВОЛЮЦИЯТА е “Най-великото шоу на Земята”, доказва смазващият Ричард Докинс

2011-12-23T13:23:00.001+02:00

Това е Книга, която не би трябвало да има нужда да бъде писана. Но както Докинс посочва още в началото, потискащо много хора са се вкопчили в безумната идея за планета на няколко хиляди години, едновременно сътворение на всички живи същества на планетата, че и въртене на Слънцето около Земята пътем. Всичко, заради което трябваше да се напише и величествената “Делюзията Бог”. И заради което се налага да съществува “Най-великото шоу на Земята”. Може би трябва да сме благодарни на креационистите с вяра вместо мозък – те са движещата сила на интелектуални гиганти като Докинс и борбата с религиозната агресия към децата (и не само) мотивира създаването на такива книги.

Знам че “Най-великото шоу на Земята” ще бъде купена и прочетена само от хора, които по принцип са наясно и са убедени (опитвам се да избягвам “вярват”, защото каква вяра, когато доказателствата са недвусмислени?) в истинността на теорията за еволюцията. Но въпреки това тя дава нужните оръжия за борба с шумни, нагли, самодоволни и алчни креационисти, които се опитват да обсебят умовете на хората с лесносмилаемите си брътвежи. Малко по малко чутурите им увират, де, макар и не на всички – още в началото на Докинс дава примери как креационисти прилапват еволюционната теория и я преработват в унисон със “свещените” си писания, отговорни за смъртта на милиони.

На първо място е важно да се каже защо говорим още за теория на Дарвин? Креационистите използват фриволно и манипулативно “теория” като нещо предполагаемо, но недоказано, докато този термин си има съвсем друго значение: “Схема или система от идеи или твърдения, дадени като обяснение или описание на група факти или феномени; хипотеза, която е потвърдена или установена чрез наблюдение или експериментиране и приета като изложение на известни факти; изложение на нещо, смятано за основен закон, принцип или причина за познато или наблюдавано явление”.

ТЕОРИЯТА НА ДАРВИН Е ФАКТ.

ДОКАЗАН БЕЗСПОРНО И АБСОЛЮТНО
НЕОСПОРИМ КЪМ ТОЗИ МОМЕНТ.

И казвам “към този момент”, защото науката не е религия и всичко може да бъде поправено и допълнено. Доказателствата за истинността на Дарвиновата теория са безброй – да речем, фосилите. Докинс посочва, че никога и по никой начин намерени фосили в различните геологически пластове не са противоречали на изработените хронологически таблици на развитието на живота – както той неколкократно казва, дори един фосил на по-късен вид, открит във предходен геологически пласт, би разрушил теорията за еволюцията, но това просто не се случва. Митовете за обратното са си точно това – митове, с които е безпределно лесно да се пълни нета.

Извършваното от човека опитомяване показва неудържимата мощ на насочваната еволюция, която сбира в кратки периоди промени, които в природата отнемат милиони години. Само за няколко века от едно прилично на плевел растение са създадени броколите, карфиола, къдравото зеле, алабаша, брюкселското зеле, зеленатата салата, римския карфиол и купищата други видове под общо име “зеле”. В животинския свят най-ярък пример за това е опитомяването на вълка, което в наши дни се е изродило до създаването на крайно идиотски породи, от които, ако един вълк можеше да осъзнае родството си с тях, навярно би се метнал сам в някоя пропаст.

Всъщност оттук видимо може да се прокара и изключително важното уточнение, че еволюцията не се движи планирано към по-сложни и приспособени организми, а процесът е много по-сложен и многообразен. Идеята за “стълбата на живота”, която беше набита в мен от кабинета по биология в прогимназията – долу едноклетъчно – горе бозайници и хора – е мит. Еволюцията не се развива по един ствол, а по милиони едновременно. Затова и вечното мръкане за “липсващи звена” е фалшиво и лицемерно. Никое съвременно животно не е еволюирало от друго. Ние не сме произлезли от маймуните, нито някой бозайник е произлязал от влечуго – всички ние имаме общи прародители, които може да нямат нищо общо с разглежданите крайни форми, но са дали началото на различни клони, които милионите години са променили до неузнаваемост.

И нещо не по-малко важно - няма по-висши и по-нисши животни. Всички имат общи прародители, които в крайна сметка правят всички ни братовчеди, но не и преки потомци. Повтарям за неразбралите, слушащи религиозни идиоти – НИЕ НЕ ПРОИЗЛИЗАМЕ ОТ МАЙМУНИТЕ.

Докинс е учен от класа и знае, че понякога науката трябва да се обясни от нищото. Затова в книгата обширно се спира на различните методи на датировка и как взаимно те се коригират, за да се получат относително точни цифри – дали валидни за хилядолетия или милиони години, при немалката възраст на нашата планета и бавността на еволюционния процес те са полезни и важни.

Еволюцията може да бъде наблюдавана отблизо тук и сега и това е също ярко доказателство – при определени условия за нея не са нужни хилядолетия и дори милиони години. Докинс описва опити с гущери на хърватски острови, които само за 30-годишен срок еволюират видимо в съгласуваност с промяната на хабитата им. В този ред на мисли бих добавил и примера с една британска пеперуда, чийто “оригинален” цвят е светъл, за да се слива с кората на дърветата, на които каца. От мръсничкото индустриално развитие в края на XIX век дърветата “получават” по-тъмна украска и скоростно пеперудите в течение само на няколко поколения също потъмняват. След отстраняването на замърсяването дърветата възвръщат своя цвят и не е чудно, че скоро и популацията на пеперуди отново избледнява. Или пък гърмящите змии в САЩ, които вече не са “гърмящи” – звукът, който обикновено им докарва куршум, вече го няма.

Други опити с едни от любимите ми рибки – гупите – недвусмислено показват, че в рамките на само няколко поколения разликите в околната среда довеждат до качествена и количествена промяна в наследниците им. Красивите цветни мъжки се надпреварват за женското внимание, но прекалената пъстрота води и до излишно хищническо внимание – промяната на количеството хищници закономерно води до увеличаване или намаляване на пъстротата на мъжките екземпляри, които все пак трябва и да успяват да привлекат женското внимание, докато спасяват кож… люспите си от хищници. Не им е леко, но в моя аквариум си нямат проблеми с това.

Защо сме това, което сме. Докинс описва, че цялата ранна еволюция на гръбначните е протекла във вода и там са все още голямата част от оцелелите видове. 99 % от развитието на нашите прародители е протекло при ходене на четири крака, което води и до огромните ни проблеми с изправения стоеж, който е безкрайно полезен, но телата ни все още не са и навярно никога няма да бъдат естествено напълно приспособени към него.

Човешкото или кое да е животинско тяло не е съвършено, защото не е “създадено по образ и подобие” – то е пълно с кръпки и нагласяние, отгласи от милиони години опити на слепи улици или успешни магистрали. Докинс посочва фрапиращия пример за един нерв, който при рибите е дълъг само няколко сантиметра и върши чудесно своята функция, докато същия нерв при жирафите е достигнал няколко метра дължина в шията им, защото така и не се е появила еволюционната промяна, която да промени посоката му. Същото положение е и с човешките семепроводи, които са доста неудобно увъртяни заради древни унаследявания, както и цялостния хаос от вътрешни органи, разположени ни най-малко рационално, както знае всеки фен на зловещи реалистичните медицински сериали или филми със зомбита.

Еволюцията не е контролирано изменение на зряла форма – тя е генетично изменение в програмата за растеж – зрелите форми не се променят, променят се техните наследници. И доста от книгата е посветена на ДНК , което си е само ДНК и не се интересува чие ДНК е – дали на човек, животно или растение. При определени условия тя може да се развързва и отново свързва произволно, но се свързва здраво и устойчиво само при наличие на сходства, което е още един шамар в лицето на псевдонауката с разни шарлатански кремове и всякакви ДНК-гадости.

Научих толкова много неща от тази книга – да речем, че стволовете на дърветата са излишество и разхищение, рожба само на борбата за стигане до повече светлина. Дори и самотното високо дърво трябва да се разглежда в контекста на гората, в която би трябвало да стои. И че стволът фактически е само “данък”, който дървото “плаща”, за да се стигне до повече светлина. Но над определена дължина икономическата полза се губи и затова си има пределна дължина, която всеки вид е “склонен” да придобие. Или че антилопите не са бързи, за да избягат на хищника (опроставям доста, да), а за да изпреварят своите себеподобни – мисленето ни за тях като стадо с общи интереси не е вярно – една антолопа трябва просто да изпревари своя посестрима, за да има шанса да предаде гените си… Защото, както пише Докинс, животът в цялото му многообразие е само страничен разултат на желанието на гените да се разпространяват колкото се може повече и по-добре.

В края на книгата има едно прекрасно приложение, наречено “Отричащите историята”, в което са описани серия социологически проучвания в САЩ и европейските държави относно еволюцията, бог и прочие, които демонстрират гротескното невежество в “ерата на знанието”, в която уж живеем. Моля ви, разгледайте внимателно таблиците – България и в двете таблици е сред потискащо невежите, и на ПЪРВО МЯСТО по хора без мнение. Докинс не обръща внимание на този факт, по-скоро посочва, че САЩ са дори пред Турция по процент от населението, вярващи в участието на висша сила. А мен ме влудяват числата, че нашенецът няма мнение, не му пука, все му е тая. Това е убийствено.

Искрено впечатлен съм от оформлението на “Инфодар”, преводът е коректен и качествен, а мрънканията за корицата са породени само от снимките. В действителност е положен много фин лак, който прави чудесно отражение на малките снимки и създава една величествена картина на еволюцията в нейната пъстрота. Цветното приложение в края е страхотно! Издание, на което липсва само твърдата корица, но и така книгата е издадена перфектно.

Обезателна за прочитане, една от най-важните книги по книжарниците в момента, една от тези, които ще препоръчвам до безкрай!

“Пренощува облачето златно” на Анатолий Приставкин те стисва за гърлото

2011-12-22T11:38:00.001+02:00

За такива книги се пише трудно, мъчително. Нещо стисва гърлото ти, четеш, а отвътре ти дълбае, дупчи сърцето, оставя незапълними спомени.

Детство като никое друго. Глад. И още глад, колкото се може повече глад. Почти колкото да се нахраниш с него и пак гладен да останеш. Глад глад не избива. “Глад”-ът на Хамсун е болезнен, но разбираем. Гладът на двете Кузминчета е смазващ, непрекъснат, неизчерпаем. Безкраен като вселената глад.

Не си представяйте две окаяни деца, влачещи се без сили и просещи милостиня от безчувствените минувачи. Кузминчетата са перфектно приспособени към своята кошмарна реалност, в която аз и вие щяхме да загинем за седмица-две. Те са сирачета, които могат да откраднат за секунда, да избягат и за по-малко, да измислят и най-безумния план, за да се доберат до плячка. Дори да дълбаят тунел в замръзналата руска земя, за да се вмъкнат в жадуваната хлебарница, този рай на изобилието, на ХЛЯБА, от който те са виждали само малки късчета. Кузминчетата могат да ядат всичко, не се гнусят от нищо, щом са заедно, вселената ще се преобърне, но с нещо ще залъжат стомахчетата.

Около тях бушува войната. Онази, която за руснаците е с главна буква, с или без теории от типа на Суворовата. Когато никой не се интересува от безбройните сираци, само да не се пречкат. И когато цели народи биват разместени, а на тяхно място заселват кой ли не. В ширналия се безлюден Кавказ попадат и сирачетата. Там храна се намира, трупат се запаси от безценно сладко… но има още нещо, има заплаха във въздуха, в напрежението, в изоставените ниви, в призраците на липсващите…

Които може да се върнат. И да мъстят. Кузминчета, бягайте! Бягайте бързо, бягайте страстно, бягайте както само вие можете! Смъртта иска да ви изяде, нищо че животът не ви е угоил…

Приставкин е унищожителен. През почти цялата книга разказва спокойно, дори весело, през смях, за патилата на двете братчета – Колка и Сашка – за ада, който те приемат за нормален живот. В Русия, която е загубила себе си. Гладът е нормален, болката е нормална, безумието е нормално. Нищо не може да изненада Кузминчетата, освен може би проявената добрина без нищо срещу нея, или пък срещата с жена, която може да се превърне в майка и колко страшно е всъщност това.

Мога да пиша още много за тази велика книга. Още повече, че Приставкин разказва до голяма степен въз основа на своите спомени – това не е черногледа историческа фикция, не е и антиутопична измислица – това е реалност, отминала не толкова отдавна и все още съществуваща в гадните кътчета на планетата. Но да не навлизам в тази тема. “Пренощува облачето златно” е от книгите, които трябва да се четат в училище, за да се научат наглите хлапета, че светът не е създаден за тяхното лично егоистично удоволствие.

Искам да преиздам тази книга. Престъпление е да я няма по книжарниците и захаросаната “тийн” литература да е единствената норма.

“Подвижни образи” на Пратчет плаче за филмиране

2011-12-21T08:21:00.001+02:00

Ех, Света гора (Holy wood)! Място на мечти наяве и впримчващи съновидения! Там, където 15-метрова жена се изкачва по огромна кула, а в ръцете й безсилно се е отпуснал Библиотекарят, а около тях пикират двама магьосници на метла. Където кучето Пляси с отрицателен интелект непрестанно тича насам-натам да спасява кой ли не от какво ли не, а дълбокомисленият пес Гаспод умело дирижира неговите страстни пориви. И най-важното – където се снима най-великият филм на всички времена – “Издухани”! – в който една любов се развива на фона на пламтящия в гражданска война Анкх-Морпорк. Пламтящ и в смисъл на горящ, но само негов макет, макар че е ясно, че далеч по-евтино е да се запали истинския, но нейсе. Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото е надушил златна жила и няма да я пусне доброволно…

Това не е магия, естествено, всичко опира до техниката и използване на множество малки рисуващи духчета, чиито рисунки се завъртат бързо и зрителите виждат движещи се образи. Идеята за 25-я кадър си е тук и нищо не пречи да се приложи генерално – щом зрителите няма да го видят, нека седи поне няколко минути да внушава къде в града са най-вкусните гозби…

Известността заради самата известност едва прохожда, а един златен рицар с меч в ръка трябва да опази острова от чудати същества, хранещи се с магията на екрана… е, да, имаме си и двама главни герои – тарикатът не-съвсем магьосник Виктор и мрачничката Джинджър, които ще изпаднат в цял куп беди преди да спасят света…

Пратчет наистина е създал една от най-яките пародии на филмовия свят, която, ако бъде филмирана добре, ще надмине всякакви безмозъчни простотии, с които ни заливат в последно време. “Подвижни образи” е задължително четиво за всеки киноман!

Други ревюта при Ламот и “Първи впечатления от последно прочетеното”.

Ето и няколко откъса, които ме свалиха на земята от смях:

Сред непосветените се разпространяват какви ли не недомислици за магията. Хората дърдорят за мистична хармония, за космическо равновесие, за еднорози. В сравнение с истинската магия тези детинщини са като марионетка пред Кралския шекспиров театър.
Истинската магия е ръка, докоснала бутона на моторен трион, искра, паднала в буре с барут, въртоп в измеренията, запратил ви право в сърцето на звезда, пламтящ меч, който изгаря и дръжката си. По-добре да жонглираш със запалени факли в яма с мазут, вместо да си играеш с магията. По-добре да легнеш на пътя на хиляда слона.
Поне така твърдят магьосниците и може би затова изкопчват толкова умопомрачителни надници за заниманията си с тази проклетия.

— Какви студенти, бе? - изръмжа Архиканцлерът.
— Не се ли сещате, господине? Онези по-кльощавите и бледите? Нали сме в университет? Те са задължителна част от пейзажа като плъховете.

Джинджър стисна ръката на Виктор.
— Ей там неколцина стари дебелаци с фалшиви бради ти махат — излезе гласът й през стиснатите зъби и замръзналата усмивка.
— Да, според мен са магьосници.
Виктор също им се ухили.
— Единият подскача на инвалидната си количка и крещи „Ей-хей“ и „Юху-у-у“.
— Това е най-възрастният жив магьосник в целия свят.

Столът беше толкова претоварен, че някой от магьосниците изпадаше начесто и тичаше с вопли, докато пак се вкопчи в инвалидната количка.
Който и да управляваше, не беше голям майстор, затова столът криволичеше бясно по пътя, накрая изхвърча и се заби в стената на хамбара.
Единият селянин побутна другия.
— Туй съм го гледал по филмите. Всеки път същото. Нахълтват в хамбара и изфучават от другата страна, а покрай тях пърхат квачки.
Вторият селянин се облегна замислено на мотиката си.
— Туй си струва да се види.
— Право думаш.
— Щото вътре, момчето ми, има само двайсетина тона зеле.
Столът изскочи с трясък сред облак от квачки и се устреми бясно към пътя. Селяните се спогледаха.
— Брей, да го таковам…

Още от чудесника:

Тряс по чутурата с “Волният народец” на Пратчет!

2011-12-16T11:42:00.001+02:00

КРИВУНЦИ!!! БЕГИ, КРИЙ СЕ, ИДАТ!!!

Слушайте сега що ще ви думам, зер е некъв зимен смръз спекъл и требе се четат такива ми ти онакивини. Имаме си, значи, идно моме, дека май ке е вещица, га порасне, ма съга си е само малка фуста с говореща жаба, ужкимска книга с магии (ама хич не е такваз) и много мерак да оди да спасува малкото си братче, дека лошата крилца от магичнио свет е краднала.

Она не е саминка, щот, сака, не сака, со нея са Нак Мак Фигъл, страннио народец от приказките, силни като Пипи, бързи кат Спиди Гонзалес, крадливи кат Джери. Па и сини кат смърфовете, ама де ще седиш да ги питаш отде са, отщо са. Они са тук и толкоз. И си плескат фогонска пуезия кат същи фогони, и си скиторят с Тифани кат съща Алиса от оная чудесинската страна.

Думам ви аз, че туй книжле си е за по-малки, гаче под петнайсетина, ама много добрио превод на Катя Анчева (редакторо не видох) я е напраил едно бисерче, дека си заслужава повеке от мноо неща. Историята си е от Диско, ма не баш, Пратчет си знай работата да си спре перото и хем да вкара едни по-соленички, ем да са нескиваеми за по-младото, дето ще я отгръщува книгата.

Бесуващите лоши че бъдат усмирени, бленуващите добри ще бъдат осънотворени, щото нищо не е таквоз, що изглежда и нищо не е баш онакова, що го чакате.

Пратчетовска му работа, мискининът му с мискинин!

-----------------------------

P.S. Ако не е ясно – изключителният превод на Катя Анчева, която е предала говора на малките сини нагълчета по много добър начин с цялата пъстрота на българския език, прави от една видимо детска книжка нещо наистина страхотно за четене. Все пак феновете знаят и че от доста време има още един фенски превод на de Cyrvool, който също си заслужава да се види.

Още от магесника Пратчет:

Послепанаирно

2011-12-13T09:42:00.001+02:00

Финито. Голямото пазаруване завърши по бляскав начин, след като в 20:30 в неделя един младеж си купи “Одисей” в момент, когато бяхме последните останали на партера. По първите отзиви на колегите май всички са от доволни по-доволни, което е просто чудесно в нашия иначе угнетен от постоянно мръщене и напрежение бранш. Аз пък съм просто щастлив от всичко, което се случи и вчера наистина не можех да си намеря място вкъщи по време на изпросения си почивен ден. Е, имаше си едно голямо ходене до борсата за купищата предколедни поръчки от “Книга за теб”, та все пак денят ми се окнижи доволно.

Завърши нещо, започнало преди месеци, когато започнах да подхвърлям на шефа, че ни трябва по-голям щанд от миналата година и особено че искам да е на ъгъл. Това се осъществи благополучно и получих един огрооомен щанд, който да бъде запълнен от край до край с огромния ни спектър от заглавия, които видяхте. Малко случайно, но и не съвсем, успях да си обособя “мое кътче” – едни до други се кипреха “Сянката на вятъра”, “Играта на ангела”, “Картата на времето”, “Псевдонауката”, “Как работи умът”, “Изворът”, “Атлас изправи рамене”, “Пушки, вируси и стомана” и други от любимите ми книги. Тези, които препоръчвах неуморно и, признавам, на моята жар малцина устояваха :) Сега очаквам да завалят и положителни отзиви за моите препоръки. Или да ме напсуват, но това е малко вероятно: изрично казвах, когато не съм чел някоя книга и не си позволявах да препоръчвам неща, която лично аз не харесвам. Знам, че не е търговско. Но това е моят начин, аз така разбирам отношението към книгите. Затова и след нашия щанд упътвах към други заслужаващи си, например сам не знам колко младежи изпратих да си купят нещо яко от колегите от “Студио Арт Лайн”, чийто книги са ми видима слабост.

На нашият щанд навалицата от читатели никога не свършваше, както свидетелстват и няколкото блогъркски текстове за панаира – при Lammoth, Майк Рам, Комитата и Svetly. Няма нещо, което да ме радва повече. Запознах се и с куп хора, приятели на Книголандия, което беше страхотно удоволствие, особено като те неминуемо си тръгваха с по някоя моя любима книга, както и ми показваха купени заглавия от тези, които препоръчах в Книговодителя за панаира.

Научих много. Научих, че за всички книги си има читатели, дори и за неподозирани неща. Видях и ясно разслоение – добре облечените хора със самочувствие купуваха отбрана бизнес литература (но не и съветите за забогатяване на Тръмп) и много наука като Пинкър, Даймънд, понякога хубав роман, докато видимо очуканите от живота хорица влагаха пари в книги за мислене като милионери и бързо забогатяване чрез положително мислене. Нямам какво да коментирам за това.

Но външността лъже брутално понякога. Имаше една бедничко облечена баба, която първите дни редовно минаваше, опипваше всички книги на първи ред, до които стигаше, и си отиваше. В неделя я видях да отгръща “Одисей” и вече с леко раздразнение (до голяма степен заради глупав здравословен проблем, който съсипа деня ми) прошепнах на колежката да я наблюдава да не изчезне с книгата. Да, ама не. Бабата извади една петдесетолевка и си я купи! А аз се почуствах като пълен идиот и досега изпитвам горчилка от предубеността си. Подобно беше и с двама младежи, които в един от дните прекараха поне час на нашия щанд в разговори с мен и колежките, та чак им се зачудих нямат ли си друга работа, а на следващия ден дойдоха със списък и купиха книги за 300 лв., и то все страхотни заглавия. Никога вече няма да си позволя подобни заблуди.

Е, имаше и хахавелници доволно. Дори и Йоло Денев, който си купи “Книга на гениите” още във вторник, ме попита дали вярвам в Тангра и при моят отрицателен отговори ме укори с думите, че тангризмът щял да спаси България, Европа и света. Повярвах му. Почти :)

Всъщност почти всичките ми впечатления са изцяло от щанда на “Изток-Запад”, признавам. През останалите щандове минах едва веднъж, и то набързо, облечен във фрак и с цилиндър, та май двуметровата ми чудатост не остана незабелязана. Тенденцията от миналата година, която отбелязах в тогавашната си статия за панаира, се е запазила и засилила – огромни количества боклуци, станали излишни книги, които се пробутват на каквито и да е цени, издателства, които продават само старите си неща, защото нови почти не издават, адски много лъскави корици на всякакви знайни и незнайни писачи. Факт е обаче, че на почти всеки щанд има и по една-две добри книги, които си заслужават. Но е и очевидно, че продължава низвергването на нехудожествената литература, която се издава изключително от едва няколко издателства. Което пък и не е чак толкова лошо, де, направо се страхувам какво биха направили малки издателства, ако опитат да експериментират с добри автори в тази област. А, да не пропусна – видях купища “духовна”, квазирелигиозна, псевдонаучна литература… няма спирка за тези шитни, а…

В понеделник бяхме сред първите, дошли да подготвят отрано щанда си. В неделя бяхме последните, които напуснахме НДК и трябваше да видите облекчението в очите на девойката от АБК, която ме чакаше да й върна количката, за да освободи личната ми карта. Час и половина след останалите всичко най-сетне беше описано и натоварено в буса, а ме очакваше и пренасянето на купищата книги в офиса. Все пак се обърнах за последен път и вдъхнах все още наситеният с аромат на хартия и мастило въздух. И си пожелах догодина да съм пак тук.

Имам една мноооооого добра идея за тогава…

----------------------------------------------------------------------

Ето и малко снимки, които не намерих време да постна във “Фейсбук”, където със сигурност имахме най-доброто панаирно покритие, наред с колегите от “Аз чета”.

Да бъда луд в името на книгата, какво по-лесно?

Обичайната реакция към нашите книги:

Не само аз гледах отвисоко на нещата:

Готините идеи на Благой свършха добра работа, в случая подаряването на плод с “Портокал с часовников механизъм” на Антъни Бърджес.

Извинявам се, че допускахме такива хора зад щанд, иначе не са лоши, но като видят книги…

“Как работи умът”, чудото на еволюцията без цел според Стивън Пинкър

2011-12-09T09:41:00.001+02:00

Залисан в панаирна суетня, все не мога да намеря сили да напиша дори и едно ревю, а петдневната липса на интернет у дома съвсем спомогна за (себе)оправдание за това. Без значение, днес ще ви запозная с един от гвоздеите на щанда на “Изток-Запад”, който наред с “Псевдонауката” на Голдейкър, “Сянката на вятъра” на Сафон и “Картата на времето” на Палма се радва на нестихващ интерес от страна на купувачите. Както казвам на всички – Пинкър е голям, откъдето и да го погледнеш.

На първо място – за какво, по дяволите, се говори в тухлата “Как работи умът”. Всъщност за нещо простичко, както пише той още в началото:
“…умът e сложна система за невронна обработка на информация, която изгражда мисловни модели на физическия и социалния свят и преследва цели, свързани по същността си с оцеляването и възпроизводството в една предмодерна среда”. Туйто. Пинкър се опира изцяло на еволюцията и математиката и изгражда стройна теория за появата на разума и неговото преимущество за разпространението на нашия вид до доминиращ на планетата. А че още в главите си сме в праисторията, това едва ли може да се отрече.

Всъщност, уплашен от мащабността на “Гьодел, Ешер, Бах” на Хофстатър, бях решил, че и Пинкър ще ме занимава надълго и нашироко с математика, но за радост това се оказа невярно. Вместо това той пише за какво ли не друго, карайки ме да изписвам дълги колонки с числа на страници със записки. Всъщност си извадих толкова много откъси, че до голяма степен ще се опра на тях, вместо да преразказвам тезите на Пинкър. Имам и огромното преимущество да съм работил върху книгата, така че копирането на откъсите от файла е детска игра в сравнение с многочасовото изнурително преписване като при “Създаването на националните идентичности. Европа XVIII – XX в.” на Ан-Мари Тиес, например.

(Скоро смятам да напиша и една статия за разликата между ревюиране на художествена и нехудожествена литература, според мен има явно неразбиране на коренно различните цели на двете неща. Но това – по-натам, след празниците, да речем.)

В “Как работи умът” Стивън Пинкър изследва не само умът и еволюцията му, а целия ни начин на живот – от отношението между близки, между непознати, любовта, чувствата, емоциите, логиката, през взаимодействието със света, сблъсъкът между съвременния свят и нашите мисловини модели, изобщо как оцеляваме на тази странна планета, сред цивилизация и безброй джаджи, за които просто не сме приспособени. Естествено, абсурдно е да се абсолютизира “назадничавостта” на нашите мозъци – тяхната пластичност е уникална и дори в течение на един-единствен живот имаме възможността да ги приспособим към чудесно вършене на множествено странни неща, както убедително доказва примерно Норман Дойджи в още една много добра (че и доста по-тънка) книга – “Невероятният мозък”.

Но да не се увличам, вече в главата ми е такава мешаница от книги, че постоянно ми изникват подкрепящи или отричащи доводи и мога до утре да посочвам връзки в други произведения за “Как работи умът”. Крайното ми заключение от книгата е, че тя е великолепно произведение, което внася адски много здрав разум в една хлъзгава материя, каквото е осъзнатостта и ме кара да чакам с огромно нетърпение излизането на следващата книга на Пинкър: The Stuff of Thought: Language as a Window into Human Nature, пък и е крайно време да си дочета “Езиковият инстинкт”, която неколкократно ме отчайваше.

Ето ви откъси, колкото душа иска:

Да започнем с това какво точно е “ум” според Пинкър:

“Умът е система от органи за изчисление, създадена от естествения подбор да решава типа задачи, пред който са били изправени нашите предци при техния събирачески начин на живот, а по-точно, да разбират и надхитряват предмети, животни, растения и други хора. Това обобщение може да се разчлени на няколко твърдения. Умът е онова, което мозъкът прави; по-конкретно, мозъкът обработва информация, а мисленето е вид изчисление. Умът е организиран на модули, или ментални органи, всеки със специализирано устройство, което го прави експерт в една област на взаимодействие със света. Основната логика на модулите се определя от генетичната ни програма. Действието им е моделирано от естествения подбор така, че да решава задачите на ловно-събираческия начин на живот, воден от предците ни през голяма част от еволюционната ни история. Разнородните задачи на дедите ни са били подзадания на една голяма задача, пред която са били изправени техните гени – да увеличат максимално броя на своите копия, стигнали до следващото поколение”.

И още в тази посока:

“През 99 % от човешкото съществуване хората са живеели като събирачи, в малки номадски групи. Нашите мозъци са приспособени към този отдавна изчезнал начин на живот, а не към съвсем новите земеделска и промишлена цивилизации. Тези мозъци не са пригодени да се справят с анонимните тълпи, институционализираното образование, писмения език, държавното управление, полицията, съдилищата, армиите, съвременната медицина, официалните социални институции, високите технологии и другите новости в човешкия опит.
Тъй като съвременният ум е приспособен към каменната, а не към компютърната епоха, няма нужда да се мъчим да намерим адаптивно обяснение за всичко, което правим. В средата на предците ни са липсвали институциите, които сега ни подмамват да правим неадаптивен избор, като религиозните ордени, агенциите за осиновяване и фармацевтичните компании, така че до съвсем неотдавна не е имало еволюционен натиск да се устоява на тези примамки. Ако в саваната през плейстоцена е имало дървета, раждащи хапчета против забременяване, ние може би сме щели да развием спрямо тях същия ужас, който изпитваме към отровния паяк”.

Пинкър ме приземи на земята от идеята, че интелектът е ясна цел на еволюцията. Според него той е по-скоро случайно, оказало се полезно, нововъведение. Неприятно, но факт:

“Заблудата, че интелектът е някаква възвишена амбиция на еволюцията, е част от същата заблуда, която го смята за божествена същност, чудодейна тъкан или всеобхватен математически принцип. Умът е орган, биологически уред. Ние имаме нашите умове, защото устройството им постига резултати, ползата от които е надвишавала разходите в живота на африканските примати през плиоцена и плейстоцена”.

Мда, не звучи много възвишено, но за сметка на това е логично. Утешението ми е и че емоциите не са това, за което се смятат, което лично на мен ми допада особено:

“…емоциите са адаптации, добре проектирани софтуерни модули, които работят в хармония с интелекта и са незаменими за функционирането на целия ум. Проблемът с емоциите не е, че са необуздани сили или следи от животинското ни минало; проблемът е, че те са предназначени по-скоро да разпространяват копия от гените, които са ги създали, отколкото да допринасят за щастието, мъдростта или моралните ценности. Ние често наричаме едно действие „емоционално“, когато то е в ущърб на социалната група, вреди на щастието на деятеля в дългосрочен план, не се поддава на контрол и убеждение или е следствие на самозаблуда. Печално е да се признае, но тези резултати не са дефекти, а са тъкмо онова, което бихме очаквали от едни добре проектирани емоции”.

Естествено, да не пропуснем и изкуството и защо нещо ни харесва и защо не, пропускам глупавите мании по модерното изкуство – убеден съм, че никой не харесва тези цапаници, но снобите не смеят да си го признаят:

“Пейзажите, смятани за най-хубави, както установили учените, са направо двойници на оптималната савана: полуоткрито пространство (нито съвсем голо, което би оставило човек уязвим, нито прекалено обрасло, което би затруднявало видимостта и движението), равномерна земна покривка, изгледи до хоризонта, големи дървета, вода, промяна във височината и множество пътеки, водещи навън. Географът Джей Апълтън обобщава накратко онова, което прави един пейзаж привлекателен: перспективата и убежището, или да виждаш, без да бъдеш виждан. Това съчетание ни дава възможност да изучим релефа на местността безопасно”.

Семейството е най-важната клетка на обществото – това ни го набиват от малки, но се оказва, че нещата не са точно така:

“Друга изненадваща последица от роднинската солидарност е, че семейството е подривна организация. Това заключение е в крещящо противоречие с десния възглед, че църквата и държавата винаги са били твърди поддръжници на семейството, както и с левия възглед, че семейството е буржоазна, патриархална институция, създадена да потиска жените, да отслабва класовата солидарност и да произвежда манипулируеми потребители. Журналистът Фердинанд Маунт е събрал свидетелства за това как всяко политическо и религиозно движение в историята се е стремяло да подкопае семейството. Причините са очевидни. Семейството не само представлява съперническа коалиция, конкурираща се за предаността на човека, но е и съперник с нечестно предимство: роднините инстинктивно държат един на друг повече, отколкото другарите. Те даряват непотистки облаги, прощават ежедневните търкания, които внасят напрежение в другите организации, и не се спират пред нищо, за да отмъстят неправдите, нанесени на член на семейството”.

И любимата ми история и един напълно различен поглед към Средновековието, от който се втрещих:

Антроположката Лора Бециг показва, че средновековните църковни разпоредби за секса и брака също са били оръжия срещу родовите династии. Във феодална Европа родителите не завещавали имотите си в равни дялове на всичките си деца. Парцелите земя не можели да се делят с всяко поколение, иначе щели да станат неизползваемо малки, а титлата може да се предаде само на един наследник. Така възникнал обичаят на първородството, според който най-големият син получавал всичко, а останалите синове хващали пътя, за да си търсят късмета, като често се вливали в редиците на армията или църквата.
Църквата се попълвала от обезнаследени по-млади синове, които след това манипулирали брачните закони, за да направят по-трудно за собствениците и титлодържателите да създадат законни наследници. Ако те умирали без синове, собствеността и титлите им отивали у обезнаследените им братя или у църквата, на която служели. Според техните закони, мъж не можел да се разведе с бездетната си жена, да се ожени, докато тя е още жива, да осинови наследник, да създаде наследник с жена, която му е по-близка роднина от седма братовчедка, нито да прави секс в редица специални дни, които възлизали на повече от половин година. Историята на Хенри VIII ни напомня, че голяма част от европейската история се върти около битки на могъщи индивиди, опитващи се да впрегнат семейните чувства за политическа изгода – да се оженят стратегически, да се сдобият с наследници, – докато други могъщи индивиди се мъчат да осуетят опитите им.

Силата на киното също се корени в нашите мозъци и желания за бурни страсти, но те не винаги са положителни:

“Как да си обясним мелодрамите, насочени към един пазар от кинозрители, на които им харесва да бъдат подлъгвани да скърбят? Психологът Пол Роузин добавя мелодрамите към другите примери за умерен мазохизъм като пушенето, возенето на скоростни влакчета, яденето на люти чушки и седенето в сауна… Умерените мазохисти трябва да са уверени, че няма да пострадат сериозно. Те трябва да се подлагат на болката или страха на премерени дози. И трябва да имат възможност да контролират и смекчават щетите. Технологията на мелодрамите изглежда покрива тези изисквания. Кинозрителите знаят през цялото време, че като си тръгнат от киното, ще заварят любимите си хора невредими. Героинята умира от продължителна болест, не от сърдечен удар или хапка хот-дог, заседнала в гърлото й, така че можем да подготвим емоциите си за трагедията. Трябва само да приемем абстрактната предпоставка, че героинята ще умре; неприятните подробности са ни спестени. (Грета Гарбо, Али Макгроу и Дебра Уингър всичките изглеждат прелестни, докато вехнат от туберкулоза или рак.) А зрителят трябва да се идентифицира с най-близкия роднина, да съчувства на борбата му да се справи и да се чувства уверен, че животът ще продължи. Мелодрамите симулират триумф над трагедията”.

И накрая религията, този бич за човечеството и неизкоренима вяра в безумия, с която водя война ежедневно, макар да знам колко е обречена:

„Най-разпространеното от всички безумия, пише Х. Л. Менкен, е да се вярва страстно в явно неистинното. Това е главното занимание на човечеството“. В култура подир култура хората вярват, че душата живее след смъртта, че ритуалите могат да променят физическия свят и да пророкуват истината и че болестта и нещастието се причиняват и облекчават от духове, призраци, светци, феи, ангели, демони, херувими, джинове, дяволи и богове.

Антроположката Рут Бенедикт първа изтъква общата нишка на религиозните практики във всички култури: религията е метод за успех. Амброуз Биърс определя да се моля като „да искам законите на вселената да бъдат отменени заради един-единствен просител, по собственото му признание недостоен“. Хората навсякъде умоляват боговете и духовете за оздравяване от болест, за успех в любовта или на бойното поле и за хубаво време. Религията е отчаяна мярка, до която хората прибягват, когато залозите са високи, а са изчерпали всички обичайни методи за постигане на успех – лекарства, стратегии, ухажване и, в случая с метеорологичното време, нищо.

Това е, мога да копирам още адски много откъси, но няма смисъл да удължавам текста. Смятам, че книгата си заслужава времето, аз лично я прочетох за 4-5 дни, като й отделях по няколко часа вечерно време.

Книговодител за XXX Международен софийски панаир на книгата

2011-12-05T09:50:00.000+02:00

Декември дойде и традиционно започва с най-важното събитие за четящите у нас – поредния помпозно наричан Международен панаир на книгата, 30-ти поред. Реалността е ясна на всички ни – това е най-големият пазар на книги, седмицата, която осмисля работата през цялата година и дава шанс за пряка връзка на издателите с публиката, възможност да докажеш себе си и своите издания в пряка конкуренция с всички останали. Дори не говорим за печалби – абсурдните такси на НДК и АБК (особено за нечленуващите в нея) обезсмислят до голяма степен тази възможност. Но няма да се впускам в тази посока.

Традиционните намаления ще радват отново, надявам се това да е добър катализатор на купуването на куп книгаръци за Коледа. Сигурен съм и че ще се засили и една негативна според мен, но приемана инак с всеобщо задоволство тенденция – огромните кошове с мъртви книги по 2-3 лв. – излишъците с ниско качество или жертви на твърде смели издателски фантазии (че и ментения с тиража, но това е недоказуемо, та не съм го написал, да знаете).

Приготвил съм ви списък с тридесетина издателства, които следя и които считам за добри на пазара. Някои от най-оборотните липсват - например “Хермес”, “Ибис” и “Егмонт” – и причината е, че аз поне не намирам почти нищо, което бих прочел сред техните издания. Нищо лично, въпрос на вкус, за който не се спори. Други издателства, които критикувам редовно – примерно “Бард” и “Плеяда” – пък не мога да подмина по никой начин заради добрите им автори (във втория случай е автор). Стремил съм се да покажа по няколко знакови книги, които държа да препоръчам, инак около тях по щандовете ще може да намерите още куп бисери, естествено. Надявам се да няма обидени, че не са включени, или че някои издателства са представени с повече заглавия, други с по едно или николко – водил съм се изключително по личния ми вкус, а не логото, под което е издадена някоя книга или нещо подобно. Сигурно има и страхотни книги, които съм пропуснал – ако намеря време да обиколя щандовете, ще ги добавя.

И нещо тъжно: доколкото виждам, панаирът ще бъде отново залят с огромни количества безумна псевдонаучна, сектантска, религиозна, слабителна селф-хелп литература, с второстепенни романчета и книги за мигновено забогатяване, за гурута и всякакви шарлатани, позитивно мислене и какви ли не още дивотии. Няма да ви казвам да не купувате от тях – вие си знаете най-добре. Но помислете внимателно за какво давате парите си, аз самият съм се лъгал неведнъж и така се научих. Вярвам, че с времето подобни простотии ще изчезнат, но май се лъжа в тази си надежда…

Още в началото искам да посоча 6 нови книги, които според мен не бива да пропускате на този панаир. Две от тях не съм чел дори още, но не се съмнявам и за миг в Докинс или продължението на “Устоите на Земята”. А за “Голямата измама с холестерола” на Кендрик – нямате си и идея – бях безкрайно скептичен, но сега просто се надявам повече хора да прочетат тази книга. Ревю след панаира нейде.

Издателствата са наредени по азбучен ред с номера на щанд, изключение е “Изток-Запад”. Знайно е, че работя там, знайно е и колко безкрайно горд съм с всички чудеса, които правим. Убеден съм, че сме най-доброто издателство у нас – с изключителна селекция заглавия, минимално количество комерсиални заглавия (неизбежно) и страшно много страхотни книги, в които никой друг не би инвестирал време и пари. Чест е за мен, че съм част от малък, но безкрайно професионален екип, способен на невероятни неща. А фактът, че хора, броящи се на пръстите на двете ръце, издават по 3-4 книги седмично, нерядко с по над 500 страници и сложен предпечат, говори сам по себе си.

Нашият огромен щанд е номер 2, от входа наляво, под ескалатора. Приемете го като реклама, ако щете, но вярвам, че трябва да минете първо през нас – няма как да не бъдете впечатлени от заглавията, които издаваме. Готвим ви куп изненади (аз самият ви готвя лична такава), а за събота е оставено голямото събитие – новото издание на “Одисей” на Джеймс Джойс. Освен него ето какво изрично препоръчвам да разгледате при нас:

Изток-Запад, щанд №2

Най-добрите нехудожествени заглавия у нас:

“Псевдонауката” на Бен Голдейкър, “Голямата измама с холестерола” на д-р Малкълм Кендрик, “Скритата реалност” на Брайън Грийн, споменатата “Как работи умът” на Стивън Пинкър (ревю в сряда), “Делюзията бог” на Ричард Докинс, “Пушки, вируси и стомана” и “Колапсът” на Джаред Даймънд, „Затъпяване: скритата цел на държавното образование” и “Оръжия за масово обезличаване” на Джон Гатоу, “Бялата богиня” на Робърт Грейвс, “Шоковата доктрина” на Нейоми Клайн, “Изцяло ново мислене” на Даниъл Пинк, книгите на Айн Ранд, “Партизански маркетинг” на Джей Конрад Левинсън…

САФОН, САФОН, САФОН! Най-добрите романи, издавани в последните години у нас, подписвам се под това твърдение! “Сянката на вятъра”, “Играта на ангела”, “Марина” – и трите съм си набелязал за препрочитане през празниците, когато просто искам да чета нещо истинско и невероятно.

“Картата на времето” на Феликс Палма стъпва в традициите на Сафон и Хърбърт Уелс, магичен и странен роман, който ще ви размята из времето из пространството както никой друг. Първите 100 човека, които си го купят от панаира, ще получат и уникален кожен книгоразделител, изработен ръчно от една чудата девойка.

Албумът “Вдъхновен от Стивън Кинг” на Петър Станимиров според мен е сред най-добрите възможности за коледен подарък и смятам да го направя на себе си :)

Засега плановете са да съм непрестанно на нашия щанд. За мен ще бъде удоволствие да се запозная с всеки, който харесва Книголандия и да препоръчам заглавия според вашите вкусове.

След като минете през нас, нападайте наред:

Абагар, щанд №33.

Безспорно бих препоръчал книгите на Норман Дейвис – “Европа. История”, “Европа - Изток и Запад” и “Европа във война 1939-1945”. Чел съм последните две и са фантастични, а първата ми е старо предизвикателство, откакто ми я подариха по време на следването – само съм зачитал отделни интересни страници.

Агата-А, щанд №28.

Книга, която много искам да имам, май е време да си я купя: “Цивилизацията на средновековния Запад” - Жак Льо Гоф. Прочуто изследване, което безспорно си заслужава.

Арт Лайн Студиос на щанда на Книгомания - №9.

“Арт Лайн” са ми огромна слабост, която не крия – страхотна селекция на книги за разпускане, изключителни оригинални корици. Гвоздеят на панаира при тях е продължението на “Устоите на Земята” на Кен Фолет – “Свят без край”, до която нямам търпение да се добера, след като се влюбих в първите две книги. Не пропускайте и още топлата “Падението”, втората част на трилогията “Напаст” на Гийермо дел Торо и Чък Хоган. Ако още пък не сте чели първата част - “Заразата”, сега е моментът.

Завършената трилогия "Живият хаос” на Патрик Нес е страхотен подарък за тийнейджъри, пък и не само – аз харесах страшно много градацията и усложняването на “Не пускай ножа”, “Въпросът и Възражението” и “Чудовищата на войната”.

Пак за тийнове (малко по-малки) е многологията “Скълдъгъри Плезънт” на Дерек Ланди, чиято четвърта част – “Мрачни дни” – излезе преди седмица.

Архонт-В, щанд №27.

Тери Пратчет. Каква Коледа без негова книга?

Бард, щанд №75.

Редовно критикувам “Бард” за меките корици на велики книги, но все пак техният щанд не може да бъде подминат. Аз не съм обаче човекът, който ще препоръчва н-тата част на разредена до хомеопатични измерения фентъзи поредица. Смятам, че трябва да си вземете “Свят, населен с демони” на Карл Сейгън, както и книгите на Ноам Чомски, макар да не съм сигурен кои имат тираж.

В класичесите произведения няма как да сбъркате, особено ако търсите коледни подаръци – Адамс с “Пътеводител на галактическия стопаджия”, Азимов с “Фондацията”, а на стойката с намалени книги обикновено се намират “Илион” и “Олимп” на Дан Симънс, едно много незаслужено за тях място.

Ако вече сте чели Джо Абъркромби (вж. “Колибри” по-долу), не пропускайте и “Отмъщението на Монца”, пък да се надяваме, че ще видим скоро и Heroes по нашите ширини.

Вакон, щанд №81.

“Вакон” са малко симпатично профилирано издателство, от които бих ви препоръчал двете книги на Майк Хорн – “Пътешествие по Екватора” и “Покорителят на невъзможното”. Ако си падате по пътешествия – там е мястото, има огромен спектър от маршрути, по които да поеме въображението ви.

Военно издателство, щанд №91.

Преди дни случайно разбрах, че са преиздали “Възход и падение на Великите сили” на Пол Кенеди. Великолепна книга, която имам в старото издание, което се е полуразпаднало вече. Новото е с твърди корици, едно огромно изкушение за библиофилската ми същност.

Дамян Яков, щанд №67.

“Дамян Яков” е запазена марка за качествена литература и не бива да ги подминавате в никой случай, знам че издават много интересна европейска проза. Аз бих отличил изрично Серж Московичи и “Ерата на тълпите”, както и книгите на Юстайн Гордер – “Светът на Софи” особено.

Еднорог, щанд №58.

Свързвам “Еднорог” с две имена – Орхан Памук и Джеръми Паксман. Първият не съм го чел още, но вторият ми е огромна слабост със своето “Политическото животно”. Спомням си, че на щанда им имаше още привлекателни неща, но в момента не мога да се сетя.

Екслибрис, щанд №97.

Още едно от любимите ми малки издателства. “Екслибрис” издават у нас фантастичната трилогия “Игрите на глада” на Сюзан Колинс, но на техния щанд има и други яки неща, гарантирам.

Ентусиаст, щанд №82.

Ентусиастите настъпиха мощно на пазара, вкарват много пари в реклама и при тях могат да се намерят наистина добри неща, включая прословутата книга на Еко за книгите. Аз не бързам да я прочета. Ще се види. Но от техния щанд бих ви препоръчал с чисто сърце Александър Шпатов и неговия “Календар с разкази”.

Ера, щанд №73.

Дамите от “Ера” имат чутовни количества литература за нежния пол, но лично аз препоръчвам един автор с много здрави топки – Чък Паланюк и четирите му романа - “Боен клуб”, “Оцелелият”, “Приспивна песен” и “Невидими изчадия”. Нещо ръбато и много истинско.

За хубаво настроение пък обезателно е нужен Zотов с “Еликсир в Ада” и “Епидемия в Рая”.

Една от най-добрите исторически книги, които съм чел скоро, също е на техния щанд: “Тримата императори” на Миранда Картър.

Жанет 45, щанд №78.

Щанд, който не може да подминете, сигурен съм. Изрично препоръчвам “Токио: отменен” на Рана Дасгупта, не е лошо да видите и “Маверик” на Рикардо Семлер, макар че продължавам да смятам, че тази книга я нахвалиха малко излишно, писана е преди доста време. Каня се отдавна да се захвана с “Мръсна хаванска трилогия” на Педро Хуан Гутиерес.

Златното пате, щанд №44.

На щанда с детските книги би трябвало да можете да намерите двата тома на един нелош нашенски роман за Възраждането и по-точно живота на Бенковски: “Медальонът” на Галина Златарева.

Инфодар, щандове №11, 85.

”Инфодар” са моите нови любимци заради “Най-великото шоу на Земята” на Ричард Докинс и разширеното издание на “Черният лебед” на Насим Талеб, които ще ви ревюирам до Коледа, обещавам! Пак оттам бих препоръчал да вземете “Свободно падане” на Джоузеф Стиглиц. Бих ви насочил и към трилогията “Троя” на Дейвид Гемел – страхотна е! – но първата част няма тираж и другите две са малко безпредметни, ако нямате нея.

Да не пропуснете и алманаха “Фантаstika 2010-11”, ей!

Колибри, щанд №34.

Ето и тежката артилерия на преводната художествената литература у нас. Макар в последно време да издадоха няколко книги с кошмарно малък шрифт, заради който не искам да ги чета, “Колибри” си остават най-добрите и това си е.

ОБЕЗАТЕЛНО си купете “Доброжелателните” на Джонатан Лител, ако го има на щанда. Тиражът е на свършване и не се знае дали ще има допечатка – не пропускайте този велик роман, сериозно!

Фентъзито за мен има един властник и това е Джо Абъркромби с унищожителната трилогия “Първият закон” - “Гласът на острието”, “Преди да увиснат на въжето” и “Последният довод на кралете” са най-добрият подарък, вече направих един такъв на колежката Змей и отзивите са огнедишащи.

Трилъри не чета (имам чувството, че се издават по 10 на седмица, честно), но паднах жертва на трилогията “Милениум” на Стиг Ларшон, просто разбиващо и пристрастяващо четиво са “Мъжете, които мразеха жените”, “Момичето, което си играеше с огъня” и “Взривената въздушна кула” .

И накрая, нещо адски актуално - “Хищни нокти” на Марко Видойкович, изключителен роман за сръбските протести срещу властта. Не че нещо…

Локус Пъблишинг, щанд №6.

Триликата марка на “Локус”, включваща “Intense” и “Ink”, има какво да предостави на всеки читател, сигурен съм в това. Сред немалкото “филмови” книги бих препоръчал “Речта на краля” на Марк Лог и Питър Конради, както и якия сценарий на “Гадни копилета” на Тарантино. За бизнес литературата на издателството чувам добри отзиви, аз лично нямам интерес към подобни заглавия, признавам, ще си остана неук как се прави бизнес в новото хилядолетие по правилен начин.

Милениум, щанд №101.

”Милениум” са от издателствата, на които трудно мога да хвана козовете какво точно издават, но знам, че техният Амос Оз е изключително добре приет автор, ако и аз още да не мога да се справя с неговата автобиографична “История за любов и мрак”. Има една тяхна книга, която обаче изрично препоръчвам “Избраните творби на Т. В. Спивет” на Рийф Ларсън – всяко хлапе наистина трябва да прочете това чудо.

Обсидиан, щанд №13.

За щастие “Обсидиан” не са само Коелю. Там е и великият “Ловецът на хвърчила” на Халед Хосейни, както и една готина дъвка за мозъка, подходяща за мързелива зимна вечер – Даниъл Уилсън и “Робокалипсис”, както и други добри романи, но вижте на място.

Пан, щанд №64.

Детски книги = “Пан”. Ако вашето дете не е чело “Приказки” на Джани Родари или “Изгубеният свят” на Артър Конан, там е мястото. Обезателно трябва да се снабдите и с пълното издание на “Пипи Дългото чорапче”, шест нови глави към любимата ни детска приказка не са за изпускане. Не е лошо да видите и другите книги на Линдгрен, изборът е впечатляващ.

Парадокс , щанд №36.

Едно от ювелирните издателства у нас, на чийто щанд може да намерите всякакви чудесии, които не сте и подозирали. Лично аз препоръчвам “Чичо Весо Облия” с изумителния си текст и полиграфия, както и страхотното историческо изследване “Дълги сенки” на Ерна Парис, което просто не заслужава да е намалено. На този щанд е и Венедикт Ерофеев, и Борхес… мисля, че вече стана ясно, че не може да ги подминете.

Пергамент прес, щанд №93.

“Пергамент” е напълно непознато за мен издателство. Сега видях другите им книги в нета и твърдо мога да препоръчам само “Крадецът на книги” на Маркъс Зюсак – изключителна история, която трябва да прочетете. За другата книга на Зюсак – “Аз съм пратеникът” – чувам противоречиви отзиви, така че не се наемам да съдя преди прочитане.

Плеяда, щанд №71.

Стивън Кинг. Нищо друго. Главно старите неща.

И още нещо в тази посока - изпитвах болно любопитство към новия роман на Краля – 11.22.63, но новината, че са го разделили на трима преводачи, доста охлади желанието ми да го чета, признавам. Ще се види.

Пробук, щанд №38.

Младо издателство, които определено правят интересни неща. Преглътнете корицата на “Тръбата” на Анатолий Крим и си я вземете, страхотна е. Също там са уникално издадените “Анини приказки”, чудесен подарък за Коледа според мен. Някои ще кажат и Геймън. Аз не засега.

Прозорец, щанд №59.

“Прозорец” са ми сред любимите издателства заради историческата си насоченост. И все пак на първо място ще препоръчам две малки книжки на един голям Писател – Джон Стайнбек и “Към един незнаен бог” и “Ярко сияние”. Естествено, и Вонегът, каквото и да е от Вонегът! И нещо потенциално страхотно – “Името на вятъра” на Патрик Ротфъс, който смятам да прочета около Коледа със Сафон.

Сериозната нехужествена литература също има място на този щанд, наред с безчет трилъри – вижте дали има “Цивилизациите” и “Хилядолетието” на Фелипе Фернандес-Арместо, “Политиката” и “Години на промяна” на Хенри Кисинджър, “Ленин. Руският демон” и “Троцки. Демонът жертва” на Дмитрий Волкогонов, както и “История на четенето” на Алберто Мангел.

Харесвам и книгите на Виктор Суворов, както и един близък поглед върху ВОСР: “Петербургски дневници” на Зинаида Гипиус.

Рива, щанд №84.

“Рива” са друго издателство, което уважавам заради страхотните исторически книги. Тяхна е една книга, която обърна изцяло виждането ми за българската и балканската история - “Балканският XIX в. Други прочити”, както и огромната “История на американския народ” на Пол Джонсън, за останки от чийто преден тираж се биехме в библиотеката на ИФ. Но това далеч не е всичко, което може да намерите при тях!

Сиела, щанд №10.

Името на “Сиела” ги изпрати в края на списъка, но все пак за всички е ясно, че това е най-голямото българско издателство и на техния щанд няма как да не си харесате нещо, особено с монополното им положение срещу централния вход. От нехудожествената литература бих препоръчал “Геномът” на Мат Ридли, “Връща ли се часовникът назад” на Умберто Еко, “Кратка история на почти всичко” на Бил Брайсън и “Балканската трагедия” на Сузан Удуърд.

От българските автори, препоръчвам “18% сиво” на Захари Карабашлиев, “Островът” на Александър Секулов, както и двата романа на Михаил Вешим “Английският съсед” и “Нашингтон”, особено първия. И една антипрепоръка ще си позволя, единствена в целия книговодител – не се лъжете по огромната рекламна кампания на “Аномалия” на Филипова, романът е чудовищно зле. Нищо лично към авторката, харесах много предишния й роман - “Атихтонът на Данте”.

В преводната художествена литература има чудесен избор – аз лично смятам да взема за коледен подарък на баща ми тетралогията на Джеймс Клавел, издадена със страхотни твърди корици – “Търговска къща”, “Шогун”, “Тай-Пан” и “Цар плъх”, последният от които съм чел къде 5-6 пъти. Към великолепните издания бих добавил и “Сътворението” на Гор Видал.

Фантастиката – всичко на Робърт Хайнлайн ще бъде страшно намалено (а е велик!), просто не е за изпускане, а и “Метро 2033” на Глуховски ще е някъде там. Но се спрете на него, продължението е разхищение на хартия.

Софтпрес, щанд №14.

Трябва да призная, че “Софтпрес” са от издателствата, които според мен затлачват пазара с некачествена литература, лесно намираема дори до щанда с доматите в супермаркета. От моя гледна точка те издават безцелно каквото им падне и след оглед на библиотеката ми установих, че никога не съм купувал тяхна книга.

Е, вече имам една, която за чест на издателството е направена супер. “Завладей българките” на Адриан Лазаровски е хумористичният хит на зимата със сигурност. Заслужава си да видите как извънземните се опитват да завладеят нашенците чрез мутри, чалга, цици и всякакви други вредни явления. Лазаровски задобрява сериозно след първата книга – “Завладей българите”.

Това е. В атака, нека Коледата ви бъде от книжна по-книжна!

П.П. В списъка с издателствата не видях “Фама” и “Кралица Маб”, надявам се все пак да има техни книги, дори и на щандовете на книжарниците, защото имат страхотни заглавия.

Страхотен хумор в сборника “Разностранна личност” на Илф и Петров

2011-12-02T14:23:00.000+02:00

Преди дни си говорехме с една приятелка с тежка и нелечима страст към руската литература и й споменах недоумението си, че Илф и Петровите творби са публикувани във времена, които в моето обременено от СУ въображение са мракобесни, мрачни и никак нетолерантни към хумора. Тя пък ми разказа това-онова за живота им и в крайна сметка стигнахме до извода, че и според двамата те са най-великите хумористи, раждани някога, и само времената, в които живеят, им попречват да се разгърнат истински.

Сега обаче си мисля и още нещо – именно времената, в които живеят, им предоставят изкривената реалност, която да бъде осмяна. Тази реалност, която дори представена дословно, пак изглежда смешна, но и много трагична. Това за смешното и трагичното не спира да ми се върти в главата от снощи, когато завърших унищожително прекрасната книга “Пренощува облачето златно” на Анатолий Приставкин и си мислех за тези неща – за дълбините на руснаците, които са способни да приемат чудовищните трагедии като нещо, което ще се надмогне, и да продължат напред. Но за тази книга – малко по-натам, нямам сили да пиша за нея в момента, още се разтрепервам от някои сцени, честно.

Руският хумор не бива по никой начин да бъде сравняван с този на другите народи. Всъщност не искам и да го слагам в национални рамки – да го наречем “славянски” или нещо подобно – визирам точно тази реалност, която ни е позната и на нас, тези характери, които срещаме на улицата, тази гротеска, наричана живот. В сайта на “Фама” е казано много добре какво осмиват Иля Илф и Евгений Петров: “Бюрокрация, чиновническо скудоумие, уродлива еснафщина, развихрена до абсурдност идеологическа надъханост, политически калъпи и стереотипи, в които трябва да вместят животът и хората”. И това е най-малкото. Двамата осмиват живота такъв, какъвто е, защото няма мяра за “нормален” живот.

Отплеснах се в размисли, съжалявам. Сборникът “Разностранна личност” неминуемо води до това, пътем с много смях, естествено. Няма какво да ви преразказвам – вътре са чудатите „Необикновени случки из живота на град Колоколамск”, епичната борба срещу уволнението в „1001 ден или новата Шехерезада”, че и още тридесетина разказа, кой от кой по-чудати и невероятни. И май доста достоверни зад маската на гротескното. Заслужава си.

И последно греховно признание: още не съм чел “Дванайсетте стола” и “Златният телец”. Защо и аз не знам. Но по Коледа ми се струва добро време да им се отдам :)

София – непознатата в “Многоликият столичанин” на Владимир Свинтила

2011-11-30T12:31:00.001+02:00

Работих върху “Многоликият столичанин” успоредно с четенето на “Картата на времето” на Феликс Палма и не можех да не направя сравнение кой притежава истинска машина на времето, и то в главата си – Владимир Свинтила пунктуално е запомнил безкрайно много детайли от своето детство и през неговото перо като феникс се появява стара София – разкъсана между царското безвремие и хаоса на строежа на новото социалистическо общество.

По страниците шестват безумни персонажи, които са толкова невероятни, че няма как да не сме сигурни в тяхната реалност – никое въображение не може да измисли всички тези спомени и събития. Царска София е една потъваща столица, която подготвя почвата за комунизма, без да цели това – разложението е по всички слоеве, властва повсевместната деградация, отразена в издигането на мижитурки и нищожества. Както самият Свинтила казва за книгата си: “Тя е картина на едно общество в криза, криза икономическа, политическа, социална, но преди всичко духовна – кризата, която отвори вратите на комунизма”.

Но онази София не е много различна от днешната – паралели изникват отвсякъде. Вместо да преразказвам, ще отстъпя крачка встрани и ще оставя Свинтила да ви разкаже…

Ето, например страстта към селф-хелп литература, достъпен път към богатството за всеки:

Но малкият буржоа не се предава. Той почва да чете едни тънки книжки, които намира по антикварите и дребните книжари, едни тънки зелени, сини и червени книжки, издавани все около Севлиево, Велико Търново, Ботевград в малки печатници със странни наименования: „Селянин“, „Братство“, „Духовен живот“, „Лаура“. В тези книжки се разказва как да тренираме волята си и да станем господари на съдбата си. Дребният буржоа чете...

Бащицата-лидер на нацията. Ако замените първото име в този откъс, ще се получи потискащо съвременна ситуация.

Борис III е върховният готвач на цялата яхния. За него вече няма нито гений, нито талант, нито каквото и да било. Поетите, учените, музикантите? Борис III е открил, че може да мине и без тях. Той е открил, че е възможен и един живот без интелекта. Царят не е написал своята „Утопия“, но България, тъй както я устройва той, е неговото съчинение. Той прави политика без политици, наука без учени, изкуство без поети, живопис без художници, общество без общественост. Само неговите полицаи са истински полицаи, и неговите офицери – истински офицери.

Мръсотията също е непреходно явление, макар все пак да имаме известен напредък. Май.

София бе мръсен град и улиците бяха мръсни. Блокът, който беше на власт, не се грижеше за чистотата на града, защото „блокарите сами са мръсници“ и „мърсотията не им пречи“. Всеки дом имаше „сандък за смет“ от дърво или от железобетон, където се изсипваше боклука. Боклукчиите идваха един път месечно да го приберат. Те го товареха с лопати на боклуджйската кола и никога не го прибираха напълно. Оставяха боклук „за късмет“. И боклукчийските сандъци „миришеха на мъртвец“.

Бюрокрацията не е създание на комунизма, въпреки клетвите в тази посока. Тя просто стои и го чака.

   Така възникваше този чудовищен чиновнически апарат, който щеше да стане костна система на комунизма. Комунистите го намериха готов: и като структури, и като манталитет. Трябваше само да го оглавят. Там подчинението отдавна бе станало „народна песен“.

   Бюрокрацията обезпечаваше себе си. Дебелогъзите администратори, царските слуги бяха предвидливи за своите заплати. Те данъци не плащаха, понеже нямаха никаква дейност – те имаха само данък сгради, който при тях бе винаги нисък, тъй като апарата бе в ръцете им и на тяхното недвижимо имущество се слагаше нищожна „емлячна оценка“, въз основа на която се изчислява данъка.

   Софийските общинари бяха страшни за дребните съществувания. Дори и в клуба „Пикуик“ няма описани такива престъпни чиновнически типове. Това бяха гадни, жълти лица, на хора,които не познават чистия въздух, плешиви темета, жълти от тютюн мустаци, мошенически усмивки, излъскани ръкави на саката, защото и тия хиени работеха за ниски заплати и съществуваха само от подкупа, който се равняваше на истински грабеж.

Комерсиализмът и разнебитеното образование:

В онова общество на вечното гонене на „гологана“, на „парата“, от заран до вечер много късно се образуваха личностните характеристики, личностните качества, а следователно и стремежи. В слоевете на дребната буржоазия сред малките съществувания личността бе по принцип отречена. Учениците се мотивираха да работят с бой: шамари в училище, „дървен господ“ (най-сигурната педагогика!) вкъщи. Гимназистът в повечето случаи бе разновидност на идиот. Остриган „четири нули“, с неравен, ръбат череп, вечните скруфули, следен от домашните и от полицията като потенциален враг на обществото, тъпкан от допотопни учители, които често отдавна бяха забравили cпeциалността си (поради нищожните заплати, вечната мизерия и морето грижи), той зубреше с еднаква нерадост кристалографията и дескриптивната, латинския и старобългарския. Атмосферата в гимназиите бе такава: мразеха се всички предмети, мразеха се всички учители, мразеха се всички училищни празници и всичко, свързано с училището. Мразеха се безкрайните маршировки пред Гергьовден и пред „Кирил и Методи“, мразеха се самите манифестации. Всички учители се наричаха по прякор и рядко, много рядко към някого се проявяваше дълбоко уважение поради неговата човечност и разбиране.

Заемите около шията на обикновения човек:

До каква степен тогава софиянци (дребните съществувания) бяха закъсали стана ясно при ликвидиране на попурярните банки. Към тях общо дребните съществувания и след „национализацията“ продължаваха да дължат около девет милиарда лева.

По статистика тогава в София живеят около сто хиляди семейства. Това прави средно на семейство по деветдесет хиляди. Като се извадят работниците, които не са ползвали никога никакви кредити и дребната буржоазия, които съумяваше да изплати своите, на всяко семейство от дребните се падат по двеста хиляди лева „недобори“. И това е най-доброто доказателство за безумието на тази икономическа политика, за пълната несъстоятелност на българския етатизъм, който бе създал над сто и четири монопола (в „Храноизнос“ и БЗК банка) и бе предал огромна част от обмена в ръцете на царската бюрокрация, която тлъстееше, без да произвежда.

Вечното натякване, че комунизмът “убива” вярата, има безспорно право, но май това не е цялата истина..

    Известно, че много учители са свързани с полицията и дават сведения за поведението и манталитета на свои ученици. Известно е също така, че свещениците докладват в полицията данни, добити при светата изповед. Това пък е главната причина за отдръпването на дребните съществувания от черквата.
    Помня такива случаи.
    Казвам аз на свещеника, че черквата, ако е народна, ако е черква, ще вземе страната на слабите, ще сплаши, ще озапти силните, които много почнаха да вилнеят. Нали е Христова църква, нали се бори за правдата Христова? Той ми отвърна, че правдата се добива чрез търпението. Тогава аз му казах: „Отец, аз няма да идвам повече на богослужение“. А светиня му ми казва: „Както желаеш“. Не се трогна от моето скъсване.

    Мисля, че точно през 30-те години почна масовото отдръпване на дребните съществувания от църквата. Свещеничеството само оскверни своя сан. Но това бяха хора, които май въобще не се интересуваха от религиозния живот. Пълни ли са или празни черквите, за тях нямаше значение. Те получаваха като държавни чиновници заплати от бюджета.

Банковите измами са се променили само по мащаб и сложност, не и по наглост:

През лятото, в най-голямата жега, когато търговците са си отпуснали телесата във Варна, а селяните търчат по хармана, във в. „Утро“, непременно на втора и трета страница, които са ужасно зацапани, винаги макулатури, с най-ситен шрифт, наречен „диамант“, се появява съобщение от Министерството на финансите, че от 1 август или септември излиза от употреба емисия банкноти, примерно от 1929 г., по пет хиляди лева и по хиляда лева.

   Когато хищните адвокати видят, че макулатурите са такива, та въобще не могат да бъдат прочетени, те отиват в самата печатница и там намират чист брой срещу по-голяма сума. Новината за излизането на емисията те не разпространяват току-така. Звънят на клиентите си: „Господин Иванов, срещу петстотин лева ще получите много ценен съвет“. Господин Иванов „не гризка трици“ – той знае, че зад предложението стои нещо може би съдбоносно. И приема веднага. Като плати за съобщението, господин Иванов не го разпространява: той е платил, как да го даде другиму безплатно?

   На 1 септември селяните, които са тичали по хармана, ще „пият чаша студена вода“. Парите във възглавниците отиват на вятъра. С такъв един „удар“ се укрепваше държавния бюджет.

   Престъпното е, че банките – и знаменитите народни, популярни банки – направо се подиграват със своите спестители. Два дена преди емисията да излезе от обръщение, ако теглиш пари, те ти дават от излизащата емисия. Един наш познат, енергичен и „гарезлия“, отива да тегли пари. Той обаче знае за емисиите. Касиерът му брои само от излизащите емисии. Тогава нашият познат без обяснение почва да бие касиера с бастуна си. Окървави го и го свали на земята. Полицията го спаси. Касиерът и банката не го съдиха, защото се уплашиха от скандала. Но други случаи минаваха гладко. Както ми разказваше много по-късно Христо Д. Бързицав, така била измамена майка му. В деня на излизането на емисията тя отива да тегли пари за покупка на апартамент – четиристотин и петдесет хиляди, сума огромна за времето. На следващия ден тя няма един лев – всичко това е хартия. И това не сe третираше като измама.

Да не забравим и хубавите неща, и те не са малко, но май повече ми се набиха в главата лошите:

В кафеджийския занаят, казваха, пак си имало онези познати степени – чирак, калфа, майстор. И тук опоясвали майсторите. И тук учели занаята дълго време. Майсторът сам печел кафето, чиракът го смилал, калфата го варел под надзора на майстора. Кафето още го вареха в горещ пясък, поставен върху мангала. По време на варенето три пъти се доливаше студена вода преди кипване. И всяко кафе се вареше все още в отделно джезве. Когато го сервираше, келнерът се правеше, че го е изпуснал на масата. Чашата силно се разклащаше, но кафето не се разплискваше – „да стъпиш на него, дупка няма да стане“. Кафето бе велика работа!

Книгите, книгите!

   Файтонджиите имаха много работа при дъжд. Когато бе топло и не валеше, те дремеха на капрата си или четяха „файтонджийски романи“: „Рокамбол“, „Мъртвите сибирски полета“, „Мостът на въздишките“, „Клетниците“, „Парижките потайности“, всички преведени и печатани в края или началото на века. Това бе причина вкъщи да бъде запретено четенето на романи. Когато по-нататък веднъж вуйчо ми ме свари да чета „Нана“ от Емил Зола, той бе дълбоко огорчен – как може внукът му, който е просветен човек и гимназист да чете „файтонджийски роман“? И никакви обяснения не помогнаха.

   Романът бе прокълнат именно поради файтонджиите. И мама, ако четеше романи, тя го правеше малко скрито: „Детство и юношество“ от Толстой, „Мaдам Бовари“от Флобер, „Животът на жената“ и „Бел Ами“ от Мопасан.

   Илюзорният тип предизвика цяла индустрия – издаването на художествени биографии в поредици. Той бе добре обзаведен с четиво. Господи, колко много хора, в колко много ергенски и момински стаи един рафт пъстрееше от художествени биографии. Собствениците на тези поредици изчитаха книгите с особено старание, водеха си бележки в тетрадки, подчертаваха върху страници, слагаха бележки.

Изключителна книга, която не може да бъде описана с едно ревю. Изрично препоръчвам.

Унищожителна политическа сатира – “Тръбата” на Анатолий Крим

2011-11-28T11:27:00.001+02:00

Взимаме Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Искра Фидосова, Сергей Станишев и Надежда Михайлова, допълнени с някое младо невинно юпи от герберите. Набухваме ги в една тръба след революция в милата ни родина и им гледаме сеира. Пътем авторът, който би описал това приключение, пунктуално разкрива кирливи ризи от миналото им, показва ги като истинските личности, които се прикриват зад политическите маски.

Е, не може да се надяваме подобен роман да бъде написан у нас. Вместо това получаваме половинчати неща под формата на плосък хумор с неясна политическа цел, за беда. Но спри сърце! Да обърнем взор към нещо, което наистина си заслужава:

“Тръбата” на Анатолий Крим е великолепна политическа сатира в най-чист вид, която просто е иконичен пример как трябва да се прави това нещо. Пъстра групичка, съставена от действащия украински президент, придружен от дясната му ръка (същинския властник), негова фанатична подръжничка с наднормено (ако нормата е тон) тегло, плюс двама опозиционни лидери и един младеж с неясна длъжност (дължаща се на роднинската връзка с президента), трябва да бяга по газовата тръба в посока Полша, за да се спаси от кървава революция. В ръцете на бягащите тегнат огромни куфари, натъпкани с милиони долари, “случайно” оказали се на масата по време на политическа среща между управляващи и опозиция.

В тръбата ги очакват призраците на миналото в лицето на военен от КГБ, който от 30 години живее там и дори не подозира, че СССР се е разпаднал. Пред смаяните бегълци се разкрива сложен свят, за който не са и подозирали, чудновато гарниран с пристрастени към дишането на газ цигани и безкрайна игра на залъгване на кагебиста, че са комунисти и съветската власт си е още непокътната.

Проследявайки приключенията на героите, Анатолий Крим прави толкова гротесков портрет на политическия преход в Украйна, че човек наистина се замисля наистина ли тези корупционни безумия са се случвали и продължават да се случват. Писателят използва прозрачни намеци, явни аналогии и всякакви методи, за да придаде достоверност на разказа си, без да попадне под угрозата от съд за клевета. А хуморът му е унищожителен, просто от класа, напълно недостъпна за нашенските политсатирици.

Препоръчвам “Тръбата” на Крим изрично, въпреки пълното ми недоумение от корицата. Е, сенките с куфарите са готини, но останалото… няма значение, де, книгата е наистина великолепна.

Как се измисля велико минало - “Създаването на националните идентичности. Европа XVIII – XX в.” на Ан-Мари Тиес

2011-11-25T11:57:00.000+02:00

Нацията се ражда от дадена предпоставка и от дадена измислица, но тя може да живее само чрез колективното приемане на тази фикция.
Неуспешните опити са легион.
Успехите са резултат от продължително проповядване, което внушава на хората какви са, кара ги да го приемат и ги насърчава на свой ред да разпространяват това
колективно знание.

-------------

Лична вметка, може спокойно да се пропусне:

Преди цяла вечност се готвех за кандидат-студентски изпити в СУ. Опитвайки се всячески да избегна това, което трябва да се прочете, аз хващах какво ли не, свързано с историята. Да речем, исторически романи или пък книги като тези на Петър Добрев. Последните логично ме запалиха – древна българска държава, следи из цяла Азия, величие, изгубено през вековете – та какво може да е по-важно? Но любимият ми учител Йордан Йорданов, който и до ден днешен ме вдъхновява да се развивам, ме поля със студен душ. Каза ми: “И аз на твоите години се палех по подобни теории, после разбрах, че нещата не са точно така”. А, и не ми разрешаваше да чета исторически романи, защото бъкали от неточности и били основен източник на заблуди. Справка Вазов с образа на Левски или прочутото предателство на попа. Тогава с нежелание повярвах на г-н Йорданов, благодарение на което и влязох в университета, естествено.
Там обаче нещата не се оказаха, както очаквах. Историята се учеше от правоверно по-правоверно, и само отделни книги като “Балканският XIX в. Други прочити” запалваха в мен лампичката, че нещо не е в ред. Там например срещнах интересното твърдение, че Левски, Ботев, Каравелов и Раковски не са и чували са Паисий и всъщност ролята на последния за “запалването на възрожденския дух” е до голяма степен историческа измислица. А, и самият “възрожденски” период си е измислица, доказано с примери от съседните ни държави. Но да не се отвличам. Сред колегите ми в СУ се формира една бойна чета млади вмро-патриоти, които се забиха в зловещата посока на омраза към съседите и лозунги за защита на българщината. Аз пък отидох наляво, после се люшнах обратно и сега се имам за рационален неверник.

И тук вече на сцената стъпиха книги като унищожителната “Изобретяването на еврейския народ” на проф. Шломо Занд, която наред с еврейската, анализира пространно и измислянето на националностите изобщо. Книга, която според мен трябва да се прочете обезателно от всеки, който претендира да е мислещ човек.

Толкова по личната част.

---------

Но да обърнем внимание на главния герой - “Създаването на националните идентичности. Европа XVIII-XX в.” на Ан-Мари Тиес. ДА, ДА, ДА, книга, която всеки лумпен трябва да прочете, да си пусне пак коса, да махне кирливата тениска с “България на три морета” или фиктивни хански ликове и да захване с нещо смислено в живота вън от омразата към всеки и всичко. Но знам, че това е само мечта.

Тиес е написал кратка, но много наситена книга, в която методично проследява зараждането на идеята за нацията през XVIII век, породена до голяма степен от културната хегемония на Франция и желанието на отделни интелектуални кръгове да я победят с всякакви методи. Още в началото Тиес пише:

Модерните нации не са създадени така, както разказват официалните им истории. Техният произход не се губи в мъглата на времето, в онези тъмни и героични векове, описани в първите глави на националните истории.

Истинското раждане на една нация е моментът, когато една шепа хора заявяват, че тя съществува и се захващат да го докажат.

Процесът е мощен и неудържим, предава се от страна на страна, подема се от нови и нови интелектуалци, докато огромната маса европейски жители дори не подозират какво гигантско разделение предстои.

Европа през XVIII век отваря врати голяма опитна работилница, в която няма майстор, но въпреки това е много оживено. Тя постига най-високата си производителност през следващия век… Резултатът от колективното производство на национални идентичности не е един модел, а по-скоро, по провокативните думи на социолога Орвар Льовгрен, един вид комплект “Направи си сам”: поредица от подобрения на “националната душа” и набор от процедури, необходими за тяхното извършване.

Какво става от цялото трескаво “национализиране”:

Днес знаем добре какво трябва да съдържа списъкът от символични и материални елементи, които е необходимо да притежава една нация, достойна за това име: история, утвърждаваща приемствеността с великите предци, поредица от герои, въплащаващи националните добродетели, език, културни паметници, фолклор, свещени места и типичен характер на ландшафта, специфичен манталитет и официални символи – химн и знаме – както и живописни отличителни белези – носии, кулинарни специалитети или емблематични животни.

Всичко започва с измислицата, че по селата се е запазил някакъв автентичен древен дух, който градската култура е унищожила. Започва се безкрайно обикаляне на провинциите и събиране на какви ли не материали. Проблемът обаче е, че изначалната предпоставка е погрешна – не, в селата няма запазена богата, красива, невероятна древна култура. Тук-таме има останки, които обаче не са достатъчни за нищо вдъхновяващо. И заработва гигантска машина за фалшификации, водеща началото си от шотландския поет Джеймс Макферсън, който публикува вдъхновяващ епос, приписвайки авторството на бард от III век на име Осиан, който и до ден днешен е с крайно спорен произход, да не кажа откровен фалшификат. Вляво е картината „Осиан приема духовете на падналите френски бойци“ (1805), използвана за корица на книгата – художественото изкуство става мощен пропагандатор на националните идеологии след тяхното създаване.

Подтикът на Макферсън дава началото на разточително чудодейно намиране и записване на всякакви древни епоси, немалко от които са скоро признати за фалшификати, но някои успяват да си пробият път, основно чрез вграждане в раждащата се национална идеология – като прочутото “Слово за похода на Игор”, почти със сигурност текст от XVIII век, около който тръгва руската национална идеология. Тече усърдно транснационално взаимно позоваване на постиженията в събирането на материали с призиви да се копира чуждият опит. Хердер например публично призовава поета Бюргер да осигури на Германия еквивалент на британския или скандинавския епос. От въздуха, навярно?!

Древното минало иска своето, а въображението на запалените по националната идея няма граници.

По време на престоя си в Лондон през 1790-1791 г. Йоло Морганг разработва друидска религия, съчетаваща унитариантството, в което е възпитан авторът, с преклонение пред природата, в хармония с чувствителността на природата. Той я снабдява с митология и литургия, свързани с мегалитите на Великобритания: оттогава фигурите от камъни са смятани за религиозни светилища на келтите.

Създават се неодруидски сдружения, провеждат се “автентични” тържествени церемонии.

В Западна Европа всичко келтско става притегателно и тяхното наследство се разпределя между формиращите се национални групи – за масовост тепърва ще се говори – нужни са елементи като разпространението на печатни издания за “осъзнаване” на националната и езикова идентичност, а по-късни медии като радиото и телевизията ще направят най-много за създаването на националните езици, много от които преди XIX век просто не са съществували, да не говорим за зони с хомогенен език.

Куриоз: днешните национални идентификации “румънец”, “естонец” и “финландец” по своята същност са наименования за социалната прослойка на крепостните селяни, а чак по-късно им се внушава днешното значение. Всъщност от всички примери, които Тиес използва, румънският е най-забавен с упоритото желание да се докаже, че по техните земи има непрекъснат континуитет на цивилизация, свързана с даките, водили величествени битки срещу римляните.

Трудностите при създаването на нациите са безброй – например норвежките елити, формирани в Копенхаген, говорят датски, който е и административен език. Датският обаче не е езикът на двора на Дания, където се говори немски език. При евреите тече десетилетна борба между привържениците на идиш и иврит, която и до ден днешен не е съвсем затихнала. Албанците многократно сменят официалния си език си заради различните управляващи. В Гърция чрез груби манипулации се създава “приемственост” между древногръците епоси и произведенията от XIX в. Създава се и изобщо връзка между някогашната гръцка цивилизация и съвременната държава, каквато фактически липсва.

Как се внушават традиции? Издирват се и при липса се измислят уж “древни” обичаи – свързани с календарния цикъл, с жизнения цикъл, важни паметници, както и други вярвания и суеверия. Събират се народни песни, които масово се дописват и преработват. Измислят се селски обичаи (за които важи термина “fakelore”), създава се огромен спектър от чудни носии, които нямат много общо с обикновеното черно опърпано облекло на бедните селяни.

От нищото изникват древни ръкописи, появили се по чудотворен начин. Пишат се мащабни исторически романи – създава се фалшива реалност, съчетана с драматизъм, психология и запомнящи се герои. Историческата драматургия изполва широко и доста фриволно различни тематики, а в живописта се създават поредица вдъхновяващи гигантски платна. Масово се фалшифицират паметници, строят се “средновековни замъци”, които и до ден днешен посрещат хиляди туристи.

Ще преразкажа и един пример, който е колкото забавен, толкова и идиотски. Става дума за шотландския килт, който в днешно време е неотделима част от британското културно наследство, символ на древни традиции.

Само дето килтът е измислен през… 1747 г. Негов създател е собственик на ковачница от Ланкашър, който сключва договор с водач на шотландски клан да използва гора за добив на дървени въглища. Наема местни хора, но те нямали удобни дрехи за работа – основно имали само една препасана наметка, която използвали нощем за завивка. Ковачът повикал военен шивач и с няколко среза на ножицата се родил съвременният килт.

Следват купища политически неразбории, които няма да преразказвам, докато килтът от дреха на бедняци става военна униформа, а в един момент дрехата се приема като символ на традицията и висшите класи започват да я използват, за да демонстрират произхода си. И така до ден днешен всякакви идиоти гордо разнасят тази безумна дреха.

“Създаването на националните идентичности. Европа XVIII-XIX век” е великолепна книга и прави чест на издателство “Кралица Маб”, които са от малкото издателства, които още пускат сериозна нехудожествена литература на пазара. С първия тираж на книгата имаше проблеми, които обаче светкавично бяха решени, така че мога с чисто сърце да ви я препоръчам!

Китай през очите на един българин

2011-11-24T11:51:00.001+02:00

Познавам Павел Петков задочно от коментарите му по блогове, фейсбуци и други утоляващи комуникативната ни жажда местенца. Каква беше изненадата ми, когато се запознахме и се оказа, че той написал книга, и то за Китай. Изненадааа… колегата Павел е преподавател във Великотърновския университет, а е успял и да прекара 2 години в Поднебесната империя, впечатленията от която е събрал в малката си книжка.

Естествено, немедлено си я осигурих, с ясното усещане, че това ще бъде една остра, полемична книга. Бърках. Павел от нета няма нищо общо с Павел – автора на тази книга. Последният е сериозен (даже прекомерно на места), събран, любознателен, приемащ различното, готов за приключения и предизвикателства. Усещането е същото, както когато четях “Химикал, шоколад и две рупии” на Елена Щерева и Николай Янков, разказващ за техните индийски впечатления, но китайската действителност е пречупена през един много по-балансиран поглед.

Китай е много различен в тази книга, не е бляскав, не е работохолизиран, не е опърпан и гладен. Напротив – по страниците се говори основно за ядене в огромни количества, има си забавленията, има си всичко. На места Павел е твърде сериозен и пунктуален, типично за фен на сериозната нехудожествена литература, но за радост на още повече е отпуснал “перото” си и описва по безумно забавен начин това, което в неговите очи е лудост, а за китайците –реалност. Именно в тази връзка е и най-голямото му достойнство според мен – още в началото той декларира, че няма да съди китайците за това, че са различни, което е привичка на чужденците от хилядолетия насам – а ще приеме и ще се приспособи към техните хигиенни навици, начин на хранене и прочие – което всъщност далеч не се оказва така страшно, естествено. Китай е един съвсем различен свят, но по своята същност не чак толкова. Павел се забърква и с най-тежкото изпитание – да научи езика, въпреки че това му намерение не е прието сериозно от местните, свикнали на изначалния отказ на чужденците да учат “най-трудния език в света”.

Но няма да се разпростирам, по-скоро искам да ви представя няколко великолепни откъса от книгата, които ме израдваха много. А че я препоръчвам на всеки, който се е запътил към Китай, е ясно – това не е туристически пътеводител, а книга за оцеляване в ежедневието. Което за чужденеца не винаги е лесно, определено, дори и обръгналия на чудесии нашенец.

Храната:

Щом пристигнаха основните ястия и се почна истинската гощавка, всички вкупом започнаха да слагат – със собствените си клечки за хранене! – разни неща в чинията ми. Свикнал със свободата на личния си избор, отначало тази практика ме смути и подразни. Съобразих обаче, че това вероятно е много учтиво от тяхна страна и е начин да покажат колко са загрижени за мен. По-късно научих, че това се случва на всеки чужденец, който отива на ресторант с китайските си колеги.

В такава ситуация ще бъде невъзпитано да игнорирате тези “дарения” и да продължите да дъвчете пържени ядки, затова трябва да хапнете поне малко. Естествено, трябва да казвате, че храната е прекрасна. Изработих си стратегия за справяне с този поток от храна, струпван на чинията ми. Набелязах си ястията, които най-много ми харесаха и започнах да казвам, че те са особено превъзходни. Резултатът беше, че започнаха да ме снабдяват главно с тях. Ако вече бях прекарал няколко години Китай и по тази причина вдъхвах доверие, сигурно щяха да ме оставят да си сервирам и сам.

Господин Луо, който седеше от дясната ми страна, прояви особено голяма загриженост и непрекъснато слагаше храна пред мен с бамбуковите си клечки. Нямаше как – трябваше да взема контрамерки, като при това не се покажа невъзпитан. Реших да го сразя със собствената му тактика. Винаги когато Луо ми сложеше в чинията “задушено пилешко око”, аз му отвръщах също така любезно, като го гощавах с щедра порция “мариновани копита от глиган”. Постепенно набезите му изгубиха своята острота.

Алкохола:

Много обезкуражаващо е да видиш как чашата ти автоматично се напълва отново, след като тъкмо си изпил осмата си бира, а не можеш и да помислиш да откажеш наздравица. Принудих се да прибягна до практиката да нося със себе си бутилка бира и да си доливам сам когато и ако пожелая. Така винаги когато към мен се завтечеше сервитьорката с твърдото намерение да долива, посочвах мълчаливо шишето си. В началото това ги изненадваше, но постепенно ми свикнаха.

Точно когато с облекчение видях как и последната бутилка свърши, директорът поръча още осем, които се разпореди да отворят незабавно, за в случай че някой си въобразява, че ще се измъкне лесно.

Може би се питате защо е всичкото това пиене. Преди всичко, в компанията на чужденец, китаецът очевидно смята за свое задължение да го въвлече в състезание по надпиване. Понякога това е свързано с концепцията за “лице”, но в повечето случаи се прави просто защото китайците са убедени, че чужденците много обичат да пият. Ако откажех, решаваха, че съм прекалено тактичен, защото съм на мнение, че те не искат или не могат да се сравняват с мен.

Учтивостта изисква да се предложи на гостите алкохол. Освен това всеки регион има своя собствена пивоварна, така че бирата минава за един от местните специалитети, които на всяка цена трябва да се предложат на гостите.

Не съм особено силен в пиенето и отначало бях доста притеснен. Скоро обаче се оказа, че огромното мнозинство китайци са по-слаби пиячи и от мен. След няколко чашки лицата им силно почервеняват, което е сигурен знак, че започват да се напиват. Човек би очаквал, че в този момент поне ще намалят темпото, но рядко става така. Китайците, с които съм се черпил, винаги следяха за някакви белези, че алкохолът оказва влияние и върху мен. Логично, те очакваха лицето ми да почервенее като техните. Тъй като това не се случваше, те настояваха да продължим с пиенето, последствията от което не винаги бяха приятни, особено за тях.

Най-интересното е, че можете да “изгубите лице”, ако откажете да пиете, но не и ако се насмучете до безпаметност и повърнете на масата. Напротив, така дори ще станете особено симпатичен на домакина и колегите си, защото сте се жертвали да пиете прекалено много, само и само да им засвидетелствате уважението си. По същия начин, ако кажете “Не пия” или “Никога не съм опитвал такова вино”, но после се съгласите да пиете, авторитетът ви незабавно ще се повиши заради компромиса, който правите в името на добрите отношения.

Веднъж един мой колега – канадецът Бен – се опита да отклони поканата на своя директор да пият, което само го амбицира още повече:

- Не пиете, така ли? Но сега ще направите изключение и ще пиете с мен, нали? Хайде, само една чаша.

Никога не се свършва с една чаша. При повторното наливане канадецът възрази:

- Нали щеше да е само една чаша!

- Хайде, хайде, нали сме приятели?

Бен не можеше да каже не, защото директорът щеше да се почувства засрамен и двамата щяха да “изгубят лице”.

Китай не е подходящо място да се лекувате от алкохолна зависимост.

Неверник и това си е:

Съобщиха ми, че един от храмовете е известен с “необикновено явление”. Влязохме да го видим.

Правоъгълният вътрешен двор на този прословут храм бе разделен на две, като по средата минаваше калдъръмена пътека. Двете половини на двора бяха застлани с малки обли речни камъчета. Въпросното “чудо”, като го описаха, се състоеше в това, че между камъчетата на едната половина растеше трева, а в другата половина – нито стрък. Наистина интересно явление. Как да си го обясни човек като мен, който не вярва в божии чудеса? Първо ми хрумна да проверя дали разположението на двора не е такова, че слънцето да огрява само едната му половина. За това обаче трябваше да са изпълнени две условия - стените на храма да са под ъгъл (а не успоредни) на четирите географски направления, а постройките наоколо да са порядъчно високи. Налице беше само второто условие, и то отчасти. Значи, не е това обяснението. Разпоредителят на параклиса твърдеше, че причината е в различните видове енергия, която течала над (или под) двете части на двора. За мен това също беше ненадеждно обяснение, поради което се заех сам да разбера каква е тая работа.

Отидох на пътеката, наведох се и внимателно разгледах повърхността на двора. Обяснението на чудото беше съвсем очевидно и се наричаше, както обикновено се оказва, “алчност”. При внимателен оглед се забелязваше, че между камъчетата в едната половина на двора е направена замазка от цимент, а в другата половина е оставена пръстта. Естествено, че тревата няма да може да пробие цимента! “Чудото” обаче трябваше да привлича посетители, които хем ще плащат вход, хем ще купуват сувенири, ще се хранят в местни ресторанти, ще пазаруват и като цяло ще се изръсват за благото на местните предприемачи.

P.S. Считам, че само човек, който не е чел книгата, би позволил подобна “класическа” корица, която е много китайска, но няма нищо общо с нещата, които Павел описва.